-Понякога на човек му се иска всичко да се окаже един лош сън и се надява, че ако се ощипе достатъчно силно, сънят ще изчезне и той ще се събуди пак в своята щастлива реалност. Щипваш веднъж, дваж, трети път още по-силно и пак, и пак...и нищо. Лошият сън е заел мястото на твоята щастлива реалност и няма намерение да изчезва. И тогава си мислиш, че започва най-трудното. Защото си попаднал в неочаквана ситуация и трябва да решиш какво да правиш с живота си след тази нова реалност. Като се замисли човек, няма защо да се страхуваш. Няма защо да страдаш и да се опитваш да променяш нещо. Като ти се плаче, изплачи цялата си обич до последната капка и толкоз. Не гледай повече назад, а мисли за новото, което те чака зад ъгъла. Понякога нещата трябва да се обърнат с главата надолу, за да се наредят по правилния начин. Това, което трябва да направиш, детето ми, е да се научиш да обичаш себе си!
/из "Белези"2-"Някъде"/

…- И може би все още има такива старомодно-наивни и романтично-глупави хора, които биха повярвали на красиви думи за “истинската любов”. Такива като мен, като теб… като ей онова къдрокосо момиче с цвете в косите, на ъгъла. Такива, които съвсем наивно са повярвали, че ще остареят с човека, на който доброволно и глупаво са подарили цялото си сърце. Поочукано, позакърпено, с позарастнали белези, но възродено от обещания за вечна любов. До момента, в който разбираш, че повече нямат нужда от него. И как да обясниш тогава на глупавото си сърце, че истинската любов не била истинска? Как да затвориш пукащите се по кривите ръбове белези, разцъфнали отново в кървовочервено по стените на душата ти? Как да понесеш мисълта, че всичко, в което си вярвал е било само илюзия и светът, който си изградил с толкова любов се е срутил пред очите ти, а някой, на който си вярвал те е излъгал?
И може би в това е най-голямата болка, момичето ми. Че някой е разрушил вярата ти във всичко онова, което е било най-важно в живота ти, че е предал доверието ти. Разочарованието, това е нещото, от което боли най-много. Гледаш ме сега стара и сбръчкана, но ги разбирам и аз тези работи. Кой знае, с темпото, с което сега се развиват технологиите, може някой ден да измислят фотоапарат, толкова прецизен, че да успее да заснеме невидимите белези душата. Какви ли картини с кръпки ще се покажат…Но със снимка или без снимка, каквото и да правим, въпреки нас, въпреки времето, те винаги ще си останат там. За да ни напомнят какво сме преживели и да не правим същите грешки. За съжаление, обаче, сърцето никога не слуша. Втурва се смело, докато не се разбие отново. И тогава какво ти остава, освен да събереш парчетата… да решиш какво да ги правиш. Да ги залепиш, готови за следващата “истинска” любов? Или да ги заключиш някъде на тъмно. Завинаги…
/из“Белези-2 “Някъде”/

Трудно е да сe обясни лекотата, с която някой разрушава любящ дом…онзи същият, който толкова се е старал да създаде. Защото вече не го иска или… може би не знае какво точно искa. И нищо вече не може да е същото. Ние вече не можем да сме същите. Превръщаме се в нещо, което не искаме. Защото сме твърде наранени. Защото не можем да простим. На себе си, на другите. Защото някои неща са непростими. Докато времето не започне да изтрива всичко... с всяко навиване на пружинката, като музикална кутийка с тъжна мелодия, на която сякаш не и стигат нотите. Дните избледняват с всяко завъртане, като блед отпечатък на другата страна на листа. Забравена обич, превърнала се в снимки с пожълтели крайчета, спомени от щастливи усмивки, на които са останали само ъгълчетата, беззвучен смях, останал някъде там и тъга, много тъга в очите…докато свършат нотите. Или започнем да пишем нова мелодия. Само за нас.
/из новият ми проект "Белези"2-"Някъде..."/