неделя, 10 юни 2018 г.

Звезден дъжд

                                      

                Звезден дъжд

 Седеше на плетения стол на верандата и леко се полюшваше. Погледът и се спря върху светлината на градинските фенери, наредени по дължината на каменната алея. Беше се поколебала кой модел от тях да избере, но сега, като ги гледаше в тъмното, беше сигурна, че това са фенерите за нейната градина. Бяха като шарени светулки в тъмното, а тя толкова много харесваше светулки! Един такъв фенер със светулки сложи началото на връзката и с ТониВинаги, когато си спомняше този момент потреперваше от вълнение. Бяха минали няколко години оттогава, но всеки път споменът и беше толкова ярък, сякаш всичко се беше случило само преди няколко дни. Изумително е как безброй много спомени се запечатват в съзнанието ни през годините. Някои от тях изгубват цветовете на детайлите и остават само дебело очертаните контури на събитията, други напълно се обезцветяват и се заличават с времето, а има и такива, който съществуват въпреки времето и хората и остават толкова ярки, колкото са били и тогава. Мисълта за тях те кара да потръпваш от повторно изживяните мигове. Може би не е възможно един миг да бъде повторен отново, но определено, преживявайки го отново, се връща с още по-голяма сила и емоция и не позволява да бъде забравенЗапочна леко да захладнява и Елица се загърна с шала си. Обичаше да седи сама, когато всички останали вече спят. Колко различен изглежда света в тишината на нощта! Имаше някакво очарование в приглушените звуци, идващи от сенките в мрака, което тя обожаваше. Не знаеше коя тишина харесваше повече - тишината на нощта или тишината призори. Може би за някои тишината винаги е една и съща, но Елица беше от хората, който отлично знаеха колко голяма е разликата между двете.

Тази вечер небето беше обсипано със звезди. Толкова много, че имаше усещането, че всеки момент ще се изсипят върху нея. Като звезден дъжд! Също както и онази вечер преди години... Споменът я накара да се усмихне, въпреки че напоследък нямаше много поводи за усмивки. Никога не беше предполагала, че може да и се и се случи подобно нещо. В някои филми-да, беше напълно възможно, но точно на нея! Все още не можеше да повярва и се опитваше да открие нещото, довело до положението, в което се намираше. Имаха прекрасна любов с Тони. Това беше любов от пръв поглед. Можеше да се закълне, че усеща приятното гъделичкане от прословутите пърхащи пеперуди в стомаха си и сякаш чу как сърцето и казва: Ето Го! Това е ТойИ двамата бяха запалени планинари и често ходеха на походи в планината. На един от тези походи се запознаха. Бяха се отделили неусетно от групата и изгубиха пътеката, по която трябваше да стигнат в хижата. И за двамата това беше най-романтичното и приятно изгубване на света. Небето беше обсипано със звезди и имаха усещането, че могат да усетят трептението им. Тони беше протегнал ръка към небето

- Набрах ти малко звезди!- усмихна и се той и тя си помисли, че никой не и беше правил по-мил подарък от този. Когато започна да става по-тъмно и пътеките по-неясни, Тони я изненада отново - от едно пластмасово шише и направи един фенер със светулка. Сърцето на Елица радостно подскачаше докато го следваше по тъмните пътеки и и се искаше тази нощ никога да не свършва. И тя наистина продължи и в следващите няколко години, когато любовта владееше мислите и чувствата им и ги караше да си мислят, че няма по-щастливи хора от тях. Може би защото бяха срещнали онази голяма Любов, за която всички хора мечтаеха. Мислеха се за късметлии. И наистина бяха. И как иначе! Истински късмет е да откриеш онази липсваща половинка в морето от хиляди милиарди половини, които се блъскат, разминават, приближават и ако имат късмет се събират в едно цяло. Лесна беше тяхната любов. Не се нуждаеше от много думи и обяснения. И двамата знаеха, че се обичат и това беше достатъчно. Отгатваха желанията си само по погледите, които си разменяха, довършваха изреченията си и се разбираха с половин дума само. Никога нямаше да забрави първата им любовна нощ. Сякаш от въздуха се беше надигнал невидим огън, който се беше взривил в телата им, разтърсвайки ги толкова силно, че небето и земята се сляха в едно и ги оставиха без дъх в онзи отрязък от сладострастие, в който нищо вече няма значение. Прекрасната им любовна история продължи със сватба и от любовта им се роди едно прелестно малко слънчице, на което дадоха цялата си любов. “И живели щастливо до края на дните си” - въздъхна Елица, избърсвайки с ръкав една сълза, която плъзна бавно по бузата и. Само че за тях приказката не свърши така. Много пъти се питаше дали наистина съществуваха приказки, които завършваха щастливо. Защо винаги човек трябва да изпитва страх да се зарадва ако всичко в живота му върви добре. Не можеше да си отговори кога тяхната приказка беше започнала да се променя. Може би животът искаше да подложи любовта им на проверка и им прати изпитание, което те не издържаха. Тони се поддаде-не издържа на изкушението, което му се предложи. Дълго време Елица се обвиняваше. Но как да предположи, че заради доброто си сърце ще получи за награда предателство. Как би предположила, че най-добрата и приятелка ще се възползва от нея. Не искаше да вярва на думите, че няма ненаказано добро, но ето, че точно това се случи. Само защото съжали приятелката си, преживяла тежка раздяла и изпаднала в депресия. Бяха израснали заедно от деца. Заедно следваха в университета, споделяха хубави и лоши моменти заедно, бяха като сестри. Когато Ира се раздели с приятеля си, Елица и предложи да дойде у тях за известно време, докато се успокои и започне да мисли трезво за бъдещето си. И през ум не и беше минавало, че докато тя ходи на работа, Ира флиртува с Тони. Не забелязваше погледите, които си разменяха, когато се разминаваха. Стори и се, че Тони е малко хладен напоследък, но го отдаваше на работата му. Ако имаше нещо притеснително, щеше да и каже. Винаги и казваше защото нямаха тайни един от друг. Времето минаваше и Ира се преобразяваше с всеки изминал ден. Сълзите отдавна изчезнаха и вече в очите и грееха весели пламъчета. Елица се радваше за приятелката си и не предполагаше на какво се дължи тази веселост, докато един ден не ги завари заедно. Беше забравила да вземе една папка и когато се върна за нея ги видя в леглото им. Гледката така я зашемети, че тя не можеше да повярва на очите си. Стоеше пред тях, неспособна да помръдне. Сякаш светът се срути върху главата и. А тя дори не го забелязваше. Стоеше там и чакаше да я отнесе. Болката беше толкова ужасяваща и имаше усещането, че някой току-що беше извадил сърцето и и го беше стъпкал в калта. Когато мъката е толкова голяма дори не можеш да заплачеш, за да ти олекне. Сълзите се събират в една замръзнала буца в гърлото ти и те стискат толкова силно, че ти е трудно да дишаш. Светът се завъртя пред очите на Елица и тя падна на земята. Когато се събуди видя надвесеното над нея лице на Тони, който нещо и говореше. Постепенно всичко се избистри и тя чу как той я питаше дали е добре. Тя не отговори. Само го попита: Защо

- Просто се влюбих и искам да живея с нея - каза Тони. - Съжалявам

- Недей - погледна го Елица

На другия ден събра багажа си и заедно с малкото им момиченце напусна къщата, която до вчера беше техния дом. Няколко месеца след това Тони и Ира се разделиха и той няколко пъти идваше да я моли да се съберат отново. Елица го обичаше, но нещо в сърцето и се беше скъсало завинаги. Не беше сигурна, че новото начало ще залепи парченцата на счупеното и сърце. Нищо вече не можеше да бъде същото. Трудно и беше да се пребори със силните си чувства и да направи това, което мислеше за правилно. Лека - полека животът и отново започна да влиза в релси. Все още не мислеше за нова любов-беше твърде рано за това. Най-голямото богатство откриваше в щастливите искрици, които проблясваха в очите на малкото и момиченце. Елица се изправи, все още загърната с шала си. “ Може би щастливия край на моята приказка е отложен за друго време - помисли си тя. Не знам точно за кога, но вярвам, че ще бъде написан някога, някъде, с някого. Под звезден дъжд...


Дамян отвори очи и се огледа неразбиращо, сякаш не можеше да познае собствената си стая. Понякога му се случваше да се събуди сутрин и да
гледа няколко минути стените, без да осъзнава къде се намира. Най-често това ставаше, когато беше пътувал дълго и му се налагаше да спи на друго място, но не можеше да си обясни причината за това. Днес се почувства по същия начин. Гледаше стената и не знаеше нищо - нито къде е, нито кой е. “Странно нещо - помисли си той. Дали така се чувства човек, когато си изгуби паметта?” Той потрепери. Сигурно е ужасно да не знаеш нищо за себе си, докато се опитваш да си спомниш нещо, което ще ти помогне да се откриеш отново.
Докато се наместваше по-удобно пред очите му изникна съня от снощи. Пак беше сънувал Елица. Вече беше престанал да брои колко пъти я беше сънувал досега. Понякога бързаше да си легне и да я сънува, за да може поне в съня си да бъде с нея, по начина, по който му се искаше. Тя вълнуваше мислите му денем, а нощем го караше да фантазира за своята несподелена любов, която изгаряше сърцето му. С годините малките искрици избуяха в един огромен пламък, който топлеше и в същото време смразяваше душата му, но и му даваше надежда, че един ден Елица ще погледне към него с други очи

Цял живот беше влюбен в нея. Още от онзи първи учебен ден, когато учителката го накара да седи на един чин с нея. Толкова и беше ядосан тогава, че го накара да седи с момиче. После обаче, му хареса. Нарочно изпускаше химикала си под чина, за да може да помирише косата и. Още си спомняше онзи едва доловим аромат на жасмин. С течение на времето станаха много добри приятели и всеки от тях търсеше компанията на другия. В началото, когато бяха по-малки, не можеха да избегнат подвикванията на другите: “ Гаааджетааа, гаааджетаааа”, но не им пукаше особено. Сега, като се замисляше, Дамян можеше да признае, че никое момче не му е било такъв приятел, както Елица му беше. Тя го следваше в игрите и в най- лудите му начинания, без никога да се оплаче или да се оправдае с това, че е момиче. Заедно ловяха малки зелени гущерчета и плашеха със тях баба му, джапаха из калните локви да търсят попови лъжичка и всякакви други щуротии, които нито едно друго момиче не би правило. А когато станеше беля, тя поглеждаше с онзи мил зелен поглед, че на човек можеше да му се скъса сърцето. Не знаеше в кой точно момент се беше зародило приятелството между двамата. Може би това е онзи момент, в който усетиш, че вече си познавал някого. Сякаш цял живот е бил до теб и може да отгатва мислите ти. Приятелството им продължаваше толкова отдавна, че Дамян не си представяше живота си без Елица в него. Беше нейната опора, нейното рамо, на което да плаче, нейната защита, изобщо, всичко, от което някога имаше нужда тя. Единственото, което той искаше най-много от нея беше любовта и. Но не за тази братска любов и загриженост, която тя му даваше, мечтаеше той. Мечтаеше да я държи в прегръдките и да целува устните и, докато вятърът развява тъмните и къдрици. Това, обаче, никога не се случваше. Винаги, когато се опитваше да и каже за това, което изпитва към нея или пък се опитваше да и намекне, тя го приемаше на шега или пък се случваше нещо, за което се налагаше да я успокоява. Най-тежко му беше, когато тя се влюбваше в някой и споделяше с него преживяванията, страховете, притесненията си и той трябваше да я успокоява, че всичко ще се нареди. И през ум не и минаваше, че това го наранява изключително много. Просто го приемаше за най-добрия си приятел и никога не погледна на него като към мъж, в който е влюбена. Дамян беше приел мисията да бъде нейн ангел-хранител и никога да не я оставя да тъгува. Следваше я навсякъде, където можеше. Заедно учеха, заедно кандидатстваха в университета, заедно работеха след това. Заради нея започна да организира походи с групи в планината. И там се запозна с Тони. Когато я видя да се целува с него сякаш го прониза с нож в сърцето. Но какво би могъл да направи. Тя беше влюбена и направо хвърчеше от радост. Единственото, което можеше да направи е да бъде до нея и да я подкрепи, ако нещо се случеше между тях. Радваше се, че я вижда толкова щастлива, но в същото време му се искаше да бъде на мястото на Тони. Когато му сподели, че ще се оженят, сложи край на илюзиите му, че между тях може да има нещо повече от добро приятелство. Продължи да си бъде най-добрия приятел и да я утешава в трудните моменти. Беше най-добрия кум, а после често ставаше и най-добрата бавачка за малката Ева. И през цялото това време държеше приза за най-безумно влюбения в света”, който знаеше, че тази жена никога няма да бъде негова. Само човек, който не е изпитвал такава любов, не може да разбере ужасът на това съществуване. Любовта, която изпитваше бушуваше със страшна сила и имаше опасност да изпепели сърцеро му, ако не намереше някакъв отдушник. През годините се опитваше да изгради сериозни връзки, но всеки път търсеше във всяка жена Елица и когато започваше да прави сравнения с нея, ползата никога не беше на страната на другата жена.


- Стига си въздишал по Елица- казваше майка му - намери си някое момиче и се ожени за него. Тя вече е направила избора си
- Не въздишам. Просто чакам да се появи подходящата- отговаряше той. Когато преди година се беше повила на вратата с един куфар и Ева на ръце, не можеше да повярва на очите си. Нямаше къде да отиде и останаха при него за няколко дни, докато се успокои и уреди преместването си в новия им дом. Гледаше разплаканото и лице и се едвам сдържаше гнева си към Тони. Чудеше се как е възможно да се поддаде толкова лесно на изкушението и да я предаде. Беше свидетел на голямата им любов и не можеше да проумее как може да обичаш някого толкова много, а да го предадеш по такъв лесен начин. Започваше да се чуди дали наистина любовта на Тони е била толкова голяма или просто Ели така му я представяше, говорейки по-скоро за нейната любов към него. Защото не можеше по друг начин да си обясни поведението му. Когато заживяха разделени и тя реши, че не може да му прости, Дамян я попита дали не е склонна да му даде втори шанс, заради любовта, която би трябвало да бъде по-силна от всичко и заради малката Ева.

- Обичам го с цялото си сърце, но не мога да живея с него и да се правя, че нищо не е станало. Когато червейчето на съмнението е пуснато на свобода, то непрекъсното човърка и не ти дава да забравиш, а аз не искам цял живот да живея със съмнения и страх, че може да се повтори. Не бих го преживяла отново
В онзи момент, дълбоко в себе си, Дамян почувства онази сладка тръпка, която му даваше нови надежди. “ Може би - помисли си той- някой ден ще наистина ще ме види. И ще разбере.”

Беше я видял отново в съня си. Седеше на люлка, завързана на стара върба, а той я люлееше. В очите и горяха влюбени зелени пламъчета, а смехът и огласяше тишината и се връщаше от ехото. Небето беше пълно със звезди...



Елица погледна часовника си. Оставаше още малко време до часа на срещата. Вече нямаше търпение да види приятелките си. Беше сигурна, че всички ще са там десет минути преди определения час. Защото и четирите обичаха точността. Често се случваше да отидат десетина минути по-рано, но никога по-късно от уречения час. Елица смяташе, че точността е изключително важно качество и говори много за харакера на човека. В същото време очакваше подобно отношение и от останалите хора и много се ядосваше, когато хората закъсняваха за среща. Обичаше да планира нещата си и да ги подрежда така,че да има време за всичко, без да и се налага да бърза и да се напряга. Затова и неточността така я ядосваше. Създаваше някакъв безпорядък и объркваше всички останали задачи. Не разбираше хората, които вечно закъсняват за нещо, но и не се опитваше да ги промени. Радваше се, че в обкръжението и повечето хора бяха като нея. Понякога се чудеше колко истина има в думите, че противоположностите се привличат. Изобщо не беше убедена, че това се отнася за човешките същества. Животът и досега непрекъснато го потвърждаваше. Противоположностните само предизвикваха интерес за определено време, но после доказваха колко несъвместими са двама души. Защото общите интереси, цели, вкусове, идеи сплотяват хората и ги правят по-целеустремени. Как може да имаш общ път с някого когато вървите по различни пътеки!
Елица пресече улицата и се насочи към ресторанта, в който щяха да обядват. Цъфналите по улицата липи разнасяха свеж аромат, който още повече повдигна настроението и и тя се усмихна весело. Спря се на една витрина с обувки, на която се огледа и оправи косата си. Правеше го несъзнателно, както всички жени, когато минаваха покрай витрините. Когато зави на ъгъла видя, че две от момичетата вече бяха там. Усмихна им се широко и побърза да ги прегърне. Не се бяха виждали от няколко години, а се чувстваха така, сякаш не се бяха виждали от вчера. Бяха си същите!
Времето беше минало покрай тях без да внесе каквато и да е корекция във външния им вид, само им беше дало повече мъдрост и беше обогатило емоционалния им свят. Чудесно беше тяхното приятелство! Беше от онези ценни приятелства, при които хората не се виждаха всеки ден, но когато се срещаха започваха разговора от там, където го бяха свършили предишния път. Запознанството им също беше любопитно. Може би наистина понякога съдбата ни среща с някой съвсем целенасочено. Някой, който остава в сърцето ни за цял живот
Запознаха се на един семинар и докато чакаха да започне се заприказваха, а след това обядваха заедно. Интересно беше, че трите от тях бяха родени на три поредни дати от януари, което беше абсолютно доказателство, че няма случайни неща. Изобщо не усетиха как мина времето. В този ден започна тяхното голямо приятелство, което продължи в годините и всяка знаеше, че когато има нужда от нещо, може да разчита на помощта им, независимо в коя част на света се намират. И четирите бяха от различни краища на страната, а в последните години две от тях живееха в чужбина и това ограничаваше срещите им, но поддържаха непрекъсната връзка, използвайки всички възможности на технологиите. Винаги, когато имаха възможност, обаче, си правеха дълги обеди или вечери в някой ресторант с добра кухня, защото освен всичко друго, бяха и отлични кулинари. Понякога прекарваха почивките си заедно със семействата си и мъжете им винаги ги оставяха да се наговорят и се забавляваха с типично мъжки неща. Порасналата вече дъщеря на Веселина постоянно се шегуваше с тях и казваше, че като се съберат приличат на Кари, Миранда, Саманта и Шарлът от Сексът и града”. Те се забавляваха с това. И наистина бяха много забавни, когато човек ги видеше на улицата-четири красиви жени, с четири различни цвята на косите, заели целия тротоар, потропващи с високите си токчета, докато обсъждат нещо, вървейки

Елица не можеше да им се нарадва. Толкова неща имаше да обсъждат. Когато се раздели с Тони, те я подкрепиха и и предложиха помощта си. В тежки моменти човек разбира кои са истинските му приятели. Времето и дистанцията стесняват кръга от приятели и изтриват излишните файлове от хард диска ни

Елица беше щастлива с хората, които присъстваха в живота и. Знаеше, че както всяко нещо и приятелството изисква грижи и има отговорноси и често перефразираше думите на Емили Дикинсън да си цвете е голяма отговорноств да си приятел е голяма отговорност”. 

Ето, че и последната от тях вече седна на масата. Малко след това от сепарето се изпълни с весело бърборене и звънлив смях. Летния полъх по понесе във въздуха и го смеси с миризмата на цъфналите липи. Приятелките не се бяха виждали толкова отдавна, че се беше насъбрал доста материал за обсъждане. А за това, разбира се, е необходимо много време. Жените най-добре знаят това. Може би за мъжете това многочасово бърборене и обсъждане на толкова незначителни, според тях неща, е толкова неразбираемо, колкото неразбираемо беше за жените времето, прекарано във възторжените спомени за казармата и разговорите за коли. След първоначалното общо говорене един през друг и радостта, породени от вълнението от дългоочакваната среща, разговорът им се насочи към по- лични неща. Всяка беше в течение какво става в живота на другите, но все пак имаше неща, за които не може да говориш по телефона. Сервитъорът се приближи с част от поръчката и разговорът спря за малко


- Харесва ми косата ти с новата прическа, Стефи! - каза Веселина и намигна


- Наистина ли? Не бях много сигурна дали да я направя толкова къса. Нали знаеш, че хич не обичам да експериментирам с косата си - засмя се весело Стефи. - Един ден така се бях вбесила на работата, че отидох в първия фризъорски салон и я отрязах. Когато ядът ми беше минал пък ревах два часа, че съм си отрязала косата

- Психолозите казват, че когато една жена иска да направи някаква промяна в живота си, първото нещо, с което започва е именно косата, било промяна на цвят, било скъсяване, няма значение - обади се Диляна. На мен също ми се е случвало и мога да кажа, че наистина има нещо вярно в това. Винаги, когато съм искала да променя нещо в живота си, първо съм си сменяла прическата.

- А пък на мен много често ми се случва когато съм много ядосана от нещо, да отида да си купя нещо и веднага ми минава. Не е задължително дори да е нещо голямо, може да е нещо съвсем дребничко, но самата покупка сякаш успокоява яда ми

- А има хора, които просто обичат да променят цвета на косата си и дължината и- засмя се отново Стефи. Но аз не съм от тях. Ето, откакто се харесах с тази дължина, не я пипам

- Както и да се направиш, все си си хубава- каза Елица и я потупа по рамото. След обсъждането на темата за децата, които вече бяха пораснали и имаха свои проблеми, разговорът се завъртя около личния живот на всяка от тях. Както винаги, любовните истории на Дилянка бяха толкова забавни и вълнуващи, че всички се смяха от сърце на разказите и. Тя беше единствената от четирите и най-младата, която все още си нямаше сериозен приятел. Всеки път, когато си мислеха, че това вече е Човека, тя ги разочароваше с думите: - Добре е, Но... Винаги имаше едно голямо Но..” Останалите се чудеха дали ще доживеят деня, в който ще чуят, че всичко е наред. Дилянка не се спираше и за минута. Постоянно ходеше нагоре- надолу, пътуваше из страната къде служебно, къде с приятел на почивка или екскурзия и те на шега и казваха Жената-път Само като кажеше, че се връща от някъде и на следващия ден се обаждаше от друго място, те умираха от смях и за пореден път и предлагаха да си държи куфара в готовност зад вратата. И на нея и се искаше да намери онази голяма любовкоято всяка от приятелките и беше намерила. Досега не се беше влюбвала така, че да не знае къде се намира. Даже не вярваше много, че това е възможно. След поредното разочарование Елица всеки път и казваше, че явно това не е бил човека за нея.
- Когато го видиш, Дилянка, ще разбереш, че това е той! Повярвай ми! И няма да има нужда от думи и обяснения. Просто ще знаеш и няма да има никакво съмнение. Сърцето не може да сгреши.  
За Дилянка това беше малко неразбиряемо. Странно и беше, че може да намериш някой, с който да искаш да бъдеш непрекъснато, до края на живота си. Възможно ли беше да бъдеш само с един човек през останалата част на живота ти и той да ти бъде напълно достатъчен и няма да ти омръзне. Те я уверяваха, че може, но за нея беше малко нереално. Тя насочи разговора към Елица и живота и след раздялата с Тони. Знаеха, че все още и беше много тежко от случилото се, но тя изобщо не даваше вид, че нещо я притеснява. Беше от хората, които мислят, че никой друг не е виновен за положението, в което са попаднали и не искаше да си го изкарва на другите. Затова сутрин като излизаше от къщи беше най-лъчезарната и усмихната жена, а вечер, когато си беше вече в къщи, страдаше и плачеше за разбитите си илюзии и предателството на Тони и най-добрата и приятелка. Освен това имаше голямата подкрепа на родителите си, Дамян и още няколко много близки нейни приятели. Странно какво се случва с общите приятели на двама човека, които в един момент се разделят или развеждат. В повечето случаи приятелите също се разделят. Едните си остават с единия, другите - с другия. Но понякога се случва приятелите на единия, разочаровани от него, остават приятели на другия, въпреки, че именно чрез него са се запознали. Така стана и с тях. Много от приятелите на Тони бяха разочаровани от постъпката му и се отдръпнаха от него, а в същото време подкрепиха Елица и и помагаха с каквото трябва в така трудния за нея момент.
- Няма ли някой в живота ти, Ели?- попита я Веселина. - Животът не свършва с Тони, все пак! Млада си, умна, хубава, свободна, така че...
- Изобщо не мисля за това, скъпа - каза Елица. -Нужно ми е време... Пък и малко се плаша, да си призная честно.
- От какво?- попита Стефи.
- От началото - отговори тя. От новото начало... Може би в живота ни често ни се налага да започваме нещо отначало. Понякога се получава, но друг път не. Питам се дали това ново начало не е само повторение на предишното и дали в крайна сметка резултатът няма да е същия
- Това, че веднъж се е случило не значи, че пак ще се повтори, Ели.

- Знам и все пак се страхувам от пореден провал. Дори и да сложа ново начало, това няма да ме промени. И в новата връзка ще съм такава, каквото съм била и в предишната

- Да, но човека ще е друг и отношенията помежду ви ще са различни. Тони беше всичко за теб, скъпа. Ти му се беше посветила изцяло. Но, колкото и 
грубо да ти прозвучи, явно ти не си била всичко за него. Много е лесно да го оправдаваме, че видиш ли, съблазнила го мацката, не могъл да устои и сгрешил. Но ако ти беше в такава ситуация, никога не би се поддала, пък ако ще и челни стойки някой да ти прави. Ядосвам се, че винаги, когато става дума за мъжете, това като че ли е в реда на нещата. Но ако жена постъпи така....оооо, какъв скандал!
- Права си, Стефи. Може би новото начало с нов човек ще бъде различно, но...просто все още не мога да си представа, че мога да мина през всичко това отново. Спомените ми са прекалено ярки все още и има опасност постоянно да сравнявам с това, което имахме с Тони. Но... кой знае...може би някой ден...
- Разбира се, че ще стане...ти заслужаваш да бъдеш щастлива!


Между мъжа и жената не може да има приятелство. А само страст, враждебност, война, любов . . . но приятелство никога.” Дамян цитира с театрален глас Оскар Уалд от пиесата му Ветрилото на лейди Уиндърмиър'', а после шумно въздъхна. “ Даа. Колко време може да обичаш жена, която не те забелязва, Дамяне? - продължи той, вперил поглед в последните снимки на Елица, които беше качила във Фейсбук. Сякаш имаше слънце в косите. И усмивката и такава...слънчева. Едно крехко, усмихнато слънчице...това беше негова Елица. Най-добрата му приятелка! Не можеше да продължава повече така. Не можеше повече да потиска чувствата си към нея. Не знаеше какво да направи. Страхуваше се, че ако и сподели какво изпитва към нея може да я изплаши и да се дистанцира от него. А той дори не можеше да си представи да бъде далече от Елица. Питаше се колко ли мъже се намираха в неговото положение и как ли постъпваха в такива ситуации.
Познаваха се толкова отдавна и с течение на времето силната връзка между тях следваше своето естествено развитие, преминавайки последователно през всички етапи, започвайки от най-ранния - на симпатия и общи лудории в детсвото, преминавайки през привързаността и грижата, през засилване на чувставта и близостта, през влюбването, прераствайки в истинска любов и обич. От страна на Дамян. Елица също го обичаше, но не с онази обич, която той изпитваше към нея. Обичаше го като брат, а това не му стигаше вече
И ето, че пак изниква вечния въпрос за приятелството между мъжа и жената. Възможно ли беше да има чисто приятелство между тях, без единия да се влюби? Може би никога няма да може да се намери точен отговор на това. Защото половината ще кажат Да”, а другата половина Не”. Може би и двете половини ще са прави до известна степен. Или може би ще бъде по-точно да кажем, че е възможно дотогава, докато единия не се влюби. Защото тогава, най-естественото нещо, което може да поиска влюбения, е по-голяма близост. И тогава приятелят престава да бъде само приятел, което неизбежно води до промяна в досегашните отношения и приятелството вече не е същото. Ако човек реши да прави някави обобщения и зададе този въпрос на мъжете и жените, техните отговори ще бъдат напълно различни. Повечето мъже ще отговорят, че не е възможно, а почти всички жени ще кажат, че такова приятелство съществува, без да има сексуално привличане между тях. Дамян разсъждаваше върху това, ровейки се из разни форуми и се надяваше да намери отговора, от който така силно се нуждаеше. И колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че това приятелство никога не остава на ниво само приятелство. Няма как човек да не изпита привличане към някой, с който се вижда всеки ден, с който споделя най-важните неща в живота си, с който се смее и върши нещата заедно, ходи на кино, на разходки, който понякога се налага да утешава в прегръдките си. И този някой неизбежно започва да спохожда сънищата и да разпалва чувствата му. “ Може би от този момент нататък ние, мъжете, просто да се правим, че сме същите приятели, за да бъдем близо до жената, която обичаме. А в същото време искаме нещо повече. Докато жените не мислят по този начин. Те просто приемат нашите приятелски отношения точно като такива. Ето още едно доказателство за разликата на възприемане на нещата от мъжете и жените.”
Няколко пъти вече се беше опитал да и намекне за това, но тя или се правеше, че не разбира, или го обръщаше на шега. Може би трябваше да и го каже директно, за да разбере дали има смисъл да упорства в желанието си за нещо повече между тях или просто трябваше да се отдръпне и да намери някой, който наистина ще го обича така, както би искал. Тази вечер щяха да гледат филми заедно в тях и може би щеше да се престраши да и каже. Петък винаги се събираха да гледат заедно филми. Беше се превърнало в нещо като традиция. Петък вечер- вечер на комедиите. Сядаха на килима пред дивана с пълна купа чипс и се заливаха от смях на любимите си филми. И двамата обичаха чипс. Особено онзи, с лютата чушка, въпреки, че после се скъсваха да пият вода. Но за Ели това беше един начин да се разтовари от тежката си работна седмица. Понякога си мислеше, че е по-добре човек да върши някаква физическа работа, отколкото да работи с деца, защото психическата умора е многократно по- голяма, както и възстановяването от нея. Но само който не е работил с деца не знае колко трудно е това. Освен това допълнителната и работа в радиото, където работеха заедно с Дамян също утежняваше програмата и и въпреки, че обичаше това, което прави и на двете места, то много я изморяваше. “ Убивам стреса с чипс и филмиобичаше да се шегува тя. Тази вечер бяха решили да гледат стари филми с Луи дъо Финес. Щяха да започнат с Кацнал на едно дървозащото беше любим и на двамата.


Дамян реши, че ще бъде добре да се избръсне. Елица му беше казвала, че го харесва с леко набола брада, но предвид специалния случай той реши, че трябва да бъде в отличен външен вид. Това, разбира се, беше съвсем лесно, защото той винаги си беше в идеален вид. Жените много го харесваха и постоянно му досаждаха с разни предложения, но за тяхно огромно съжаление, той имаше очи само за Ели. Той прокара пръсти в чупливите кичури на тъмната си коса и я разроши. След това започва процедурата по привеждането в идеален външен вид.
Когато отиде в къщата на Елица, малкото ангелче тъкмо заспиваше и тя му направи знак да мълчи. Ева, дъщеричката и, щеше да скочи веднага ако само чуеше гласа му. Затова съвсем тихо, той се промъкна в кухнята и остави нещата, които беше купил за филмовия им петък.
Елица се появи след около петнайсетина минути и му се усмихна:
- Днес се е преуморила от игра на детската площадка, където беше с баба си и трудно заспа от събраните емоции.
- Сега ще спи сладко- каза Дамян. - Чипса е в кухнята.
- Ох, златен си ми ти, Ян - каза Ели и го потупа по гърба. Още от децата го наричаше така. Любимата му детска книжка бешеЯн Бибиян и постоянно и говореше за приключенията му в подземния свят с дяволчето Фют, рисуваше го и измисляше комикси, така че когато тя започна да го нарича Ян, той го прие за най-естественото нещо на света. - Като си помисля от кога се познаваме...цял един живот, Ян. Повечето бракове не издържат и половината от времето, през което съществува нашето приятелство. Толкова съм свикнала да си около мен, че не мога да си представя, че някой ден може да те няма. И може би някой ден ще се случи. Когато се влюбиш и някой стане по-важен.
- Може и да не се случи...-каза той.
- Винаги се случва, когато човек се влюби, Ян. Същото се случи, когато се появи Тони. Не се виждахме толкова често и не прекарвахме толкова заедно двамата, въпреки, че си бяхме пак толкова близки.
- Има и по-лесен начин това да не се случи, Ели- предпазливо започна Дамян.
- Интересно ми е да знам какъв? -засмя се Елица.
- Като се влюбиш в мен...
Елица го погледна и се засмя, мислейки, че се шегува. Но после забеляза смущението и в същото време искрящите пламъчета в сините му очи и разбра, че говори сериозно. Той се приближи до нея и погали нежно лицето и.
- Не си ли разбрала досега, Ели...Обичам те- прошепна той.
- Какво говориш, Ян! Добре ли си?
Елица беше толкова объркана, че не знаеше какво да направи.
- Истината е, че съм влюбен в теб от години и не мога повече да го крия. Обичам те с цялото си сърце и...
- Но ти си най-добрия ми приятел, Ян. Аз...аз те обичам, но не по този начин, разбираш ли. Никога не съм гледала на теб по друг начин...изобщо не съм предполагала, че... и какво ще правим сега...не знам какво да кажа.
- Само това ли изпитваш към мен, Ели, приятелска обич?
- Да и това е най-чистата и истинска обич, която съм изпитвала някога. Обич, основана единствено на приятелство...
- И не можеш да погледнеш на мен като на мъж, в който да се влюбиш?
- Ти си прекрасен мъж, Ян! Всяка би била щастлива да се влюби в теб, но... - Но не и ти...- каза Дамян с огорчение
Елица поклати глава и хвана ръката му.

- Съжалявам, Ян...това е толкова неочаквано, че не наистина не знам какво да кажа, винаги съм приемала приятелството ни като такова и ми е било напълно достатъчно. Не съм и предполагала, че може да си изпитвал романтични чувства към мен. Ти си ми много скъп, знаеш и не бих искала да те загубя от живота си. Но как ще продължаваме сега, когато и двамата знаем как се чувстваш, а аз не мога да ти отвърна, по начина, по който искаш.
- Не знам, Ели...- въздъхна той. После се обърна и се извини, че трябва да си върви.
Ели отиде да го изпрати и дълго остана на вратата, гледайки след бързо отдалечаващата се фигура, докато не изчезна съвсем в мракa.
Думите му я бяха изненадали и тя имаше нужда да проумее истинския смисъл на това, което и беше казал. Как не беше забелязала досега! Може би защото толкова беше свикнала с присъствието му в живота си, че го беше приела като даденост, като някаква неизменна част от живота си и не беше забелязала онези издайнически знаци, типични за влюбените. Спомни си, че докато бяха женени Тони често се шегуваше, че Дамян е нейната любов под прикритие, но тя изобщо не му беше обърнала внимание. Това беше нейният приятел! Беше прекрасен мъж във всяко отношение, но никога не си беше мислила за него по друг начин, освен като за приятел. Или пък...не искаше да си мисли подобни неща, страхувайки се, че може да наруши хармонията в техните отношения. Може би преди време и бяха минавали някакви съвсем бегли мисли, гледайки трапчинката на брадичката му или начина, по който намяташе пуловера на гърба си и го връзваше отпред. Не можеше да се отрече, че Дамян беше един много привлекателен
мъж. Но Елица искаше приятелството им да не бъде помрачено от усложняващи се отношения и всичко си продължи по старому. Явно за него, обаче, не е било така. “ Божичко! - помисли си тя. - Той е преживял всичките ми влюбвания, любовта ми с Тони, сватбата, бебето...и нито веднъж не ме е оставил сама! О, Ян...”
Не знаеше как да постъпи в сегашната ситуация. Не искаше да загуби приятелството, което и беше толкова ценно, но не можеше да отвърне на чувствата му и да му дава празни надежди. А ако продължаваше да бъде толкова близо до нея, чувствата, които изпитваше щяха да се засилват. Ето как се нарушаваше хармонията, в момента, в който се проявяват чувствата. Елица си представи разочарованието, изписано на лицето му и грабна телефона да му се обади, но набирайки първите цифри се спря и го остави. После пак го взе, набра бързо номера и зачака сигнала. На десетото позвъняване и сигнал свободно, тя се отказа. Дамян не искаше да говори с нея. Имаше ли право да и се сърди? - питаше се тя и не можеше да си отговори. Все пак нямаше вина, че не може да му отвърне по начина, по който искаше. Трябваше и време да преосмисли това, което бяха имали заедно през целия им съзнателен живот.

Вечерта, в която Дамян призна чувствата си пред Елица, сложи началото на нов тип отношения между двамата. Срещите им започнаха да се разреждат, а телефонните им разговори да се скъсяват, филмовите вечери спряха, заедно с безцелните разходки в парка и ходенето на кино. И двамата страдаха от това положение, но знаеха, че може би това беше единствения начин всеки да поеме живота си и да тръгне по свой собствен път. Дамян разбираше, че трябва да спре да мисли за Ели като за нещо повече от приятел, в противен случай един ден щеше да се събуди остарял и сам, пропускайки хилядите възможности по пътя си. Защото любовта май наистина ни заслепява и не забелязваме какво пропускаме, тичайки след невъзможната любов.
Месец по-късно Дамян се разхождаше в парка през обедната почивка. Имаше нужда от малко свеж въздух, за да измисли това, което му се изплъзваше от концепцията за новата рубрика, върху която работеше. Тъкмо беше изял сандвича и ставаше от пейката с чаша кафе в ръка, когато нещо се завря в краката му и за малко да го събори на земята. Размина се само с няколко петна на ризата от кафето, което се беше разляло. Нещото се оказа един игрив сиво- бял Йоркширски териер, с шарено ластиче на бретона, който беше избягал от стопанката си и се беше наврял в краката му.


Лили...-той чу някой да вика и се обърна. Едно момиче с плетена жълта шапка викаше след кучето, приближавайки се с бързи крачки.
- Много се извинявам...- каза тя. - Обикновено не прави така, но не знам
какво и става днес. - О! Изцапали сте ризата си... Съжалявам...имам мокри кърпи, ако искате...Лили! Виж какво си направила!
Лили я погледна засрамено и изскимтя, а после скочи в ръцете и.
- А уж кучетата не разбирали- засмя се Дамян. - Не се притеснявайте, всичко е наред!
- Имате ли куче? -попита момичето. В очите и имаше златисти частички, които светеха от слънцето.
-Не, но затова пък имам две игриви котки, които се чувстват длъжни да ми правят номера.
И двамата се засмяха. После момичето погали Лили и каза, че е време да върви.
-Приятно ми беше! -каза тя и се усмихна. - На мен също! -отвърна Дамян.
Нещо трепна в сърцето му от мига, в който я видя. Имаше нещо в нея, което го накара да се развълнува. Толкова приличаше на Елица.
Няколко дни по-късно отнова я срещна и то на най-неочакваното място- на работа. Имаха работна сбирка и шефа им искаше да им представи нова колежка, която щеше да работи в екипа им. Това беше момичето с кучето. Сега изглеждаше доста по-различно от деня, в който я беше видял. Облечена с елегантен спортен костюм от лен и прибрана коса изглеждаше по-сериозна, но все пак идваше за първи ден в редакцията. Когато видя Дамян се усмихна широко.
-Гледай ти, каква среща! -каза тя и плесна с ръце.
- Как е Лили? -усмихнато попита Дамян.
Малко по-късно същия ден, на чаша кафе в едно от любимите му кафенета, Дамян разбра, че момичето се казва Венелина и споделя част от интересите му. Разговорът му с нея вървеше леко и не се съпътстваше с неловки мълчаливи паузи, които обикновено се появяват между непознати. Харесваше му това момиче. С нея можеше да си говори на всякакви теми, да се шегува, да се забавлява. Също както с Елица.
Времето минаваше и Дамян все по-рядко се срещаше с Ели. Обаждаше и се по телефона, за да я чуе, обсъждаше нещата в работата си. Тя беше доста заета с някакви училищни проекти напоследък и отиваше в радиото само веднъж седмично, но услужливо беше уведомена от колегите, че Дамян излиза с Вени.
Елица се зарадва когато чу новината, защото това щеше да излекува Дамян от чувствата, които го съсипваха емоционално и може би тяхното приятелство можеше пак да стане такова, каквото беше. Не беше виждала момичето още, но беше сигурна, че е нещо специално, щом Дамян се е влюбил в нея. В деня, в който ги видя заедно, не можа да си обясни
присвиването на стомаха и учестения си пулс. Вървяха заедно, хванати за ръка и се смееха. Дамян беше наметнал червения си пуловер и завързаните му отпред ръкави се развяваха от вятъра. Когато седнаха на една пейка и тя се сгуши в него, сърцето на Ели щеше да изхвръкне от гърдите и
Ама какво ми става? - ядоса се тя.- Ще се прегръщат- нали са влюбени”. 
И въпреки, че цял ден се опитваше да се увери колко е щастлива, че Дамян най-сетне е намерил жената, в която да се влюби, Елица не се чувстваше доволна от това. Пред очите и отново беше Дамян, който се усмихваше широко, но не на нея. Жената се беше сгушила в него, усещайки аромата, който тя самата усещаше всеки ден. Преди...
През нощта го сънува, а през следващите дни не спираше да мисли за него и моментите, които имаха заедно. Безброй случки, пълни с толкова нежност и щастие, които дори не беше забелязала. Толкова беше свикнала с присъствието на Дамян в живота си, че го приемаше за нещо напълно естествено и не осъзнаваше колко много означаваше той за нея. Тя се замисли: Понякога в желанието да направим живота си по-вълнуващ не забелязваме нещата, които имаме и които дават смисъл на живота ни. Просто защото винаги са си били там. Мисля си дали в определени ситуации сами сме си виновни за това, което ни се случва. Цял живот правим планове, състезаваме се с времето и преследваме щастието. И в целия този маратон забравяме колко много имаме, всъщност. Това, от което винаги сме имали нужда, е било точно пред нас. Може би е време да се спрем. Може би е време да си отворим очите. Но дали вече не е прекалено късно? -запита се тя. После закри лицето си с ръце и заплака.

В някакъв момент от живота си човек може да усети страх, породен от чувството, че някой иска да открадненай-близкия му приятел - човека, с който споделя голяма част от живота си. Понякога този страх е съвсем неоснователен, но разбърква мислите на хората дотам, че започват да изпитват дори ревност към всеки нов човек, който се опитва да се сближи с техния приятел. Съвсем несъзнателно се промъква чувството, че някой се опитва да те измести от позицията, която заемаш в живота му, опитвайки се да бъде по-забавен, по- интересен, по-общителен и изобщо по- по- повъв всичко, което ти правиш. Най- мъчителното е, че приятелят ти просто не забелязва какво се случва, което е напълно естествено, имайки предвид, че и през ум не му минава какви мисли се въртят в главата ти. Странно, но като се замисли човек, едно приятелство винаги нарушава баланса си, когато в него се появи нов човек. Двамата винаги са по- близки, а третия е малко или много по- изолиран в приятелските им отношения. Може би на всеки му се е случвало да го хваща яд на някой, който се опитва да се залепи между него и приятелката му, но чувството е много по-силно, когато става дума за приятелство между мъж и жена и друга жена, която волно или неволно се намесва между тях. Така беше във връзката на Елица и Дамян в последно време. Времето минаваше, Дамян и Вени се радваха на любовта си, а Елица тъгуваше. Чувстваше се пренебрегната от Дамян, но нямаше право да му се сърди. Сега имаше някой, който беше по-важен от нея. Това беше напълно естествено и Елица много добре го разбираше, но това не я караше да се чувства по-добре. Трябваше да приеме новото положение, колкото и да не и харесваше сега. Дамян продължаваше да и се обажда и да се интересува как са двете с малката, идваше им на гости веднъж седмично и споделяше с нея нещата, които го вълнуваха. Най-мъчително за Елица беше, когато той споделяше с нея неща от връзката си с Вени и понякога търсеше мнението и, когато искаше да и направи изненада или някакъв подарък. Изобщо не предполагаше, че нещо се беше променило и Елица вече не мислеше за него само като за приятел.
Слънцето вече беше изгряло и въпреки ранния час се усещаше, че и днес ще бъде горещо. Елица излезе да изпие кафето си в градината. Имаше си любим кът, който си беше направила под едно сянката на ябълката в градината. На боядисаната в зелено метална маса беше сложила чиния с прясно набрани ягоди и малини. От голямата ваза с преливащи се розово- бели цветове се носеше нежното ухание на розовите божури. Тя се отпусна на сгъваемия си стол на цветя, облегна се на възглавничката и отпи с наслада от кафето си. Беше завела малкото ангелче на градина и сега можеше да се заеме с работата, която си беше оставила за вкъщи. Тъкмо изпиваше и последната си глътка кафе, когато чу, че на вратата се звъни. Намъкна бързо чехлите на краката си и измъкна молива от косата си. От дете имаше навика да си хваща косата на кок с молив или каквото има под ръка, когато и станеше горещо.
Беше Дамян. Сърцето и забушува, когато видя усмихнатите сини очи и косата, обляна със слънчеви лъчи. Когато се наведе да я целуне по бузата и идваше да го сграбчи в прегръдките си и да не го пусне никога. Но нямаше право да прави това сега, когато беше сериозно обвързан с Вени.
- Не те очаквах днес- каза тя. - Нямаш работа ли?
- До обяд не...-усмихна и се той. - Имам да ти казвам нещо важно
Тя трепна, усетила вълнението в гласа му. - Хайде, казвай!

- Знаеш, че с Вени връзката ни е сериозна и затова решихме да се оженим.

Елица усети, че лицето и пламва и едва успя да сдържи сълзите си. Дамян беше много развълнуван и не успя да види усилието, което Ели полагаше, за да върне самообладанието си. Продължаваше да говори и да обяснява за нещата, които бяха планирани. Елица не го чуваше. Гледаше как устата му се отваряше и затвяряше и думите отлитаха някъде, преди да успеят да стигнат до ушите и.
- Ели, Ели...добре ли си?- попита я Дамян, вглеждайки се в очите и.
- Извинявай...кръвното ми прави номера...сигурно е от жегата- каза тя.- Ще ми мине...
- Е, какво ще кажеш? Добре ли съм го измислил?- попита той.


- Радвам се, Ян! Чудесно си го измислил!- тя се усмихна леко. - И искам от теб нещо- каза той.
- От мен ли? Какво? - попита Елица.
- Искам да ми станеш кума. Ти си ми най-близкия човек, Ели! Елица замълча. Как би могла да му откаже!

- Аз ще съм твоята кума, Ян...не се притеснявай!
- Благодаря ти, скъпа! - Дамян стана и я прегърна. - А сега трябва да вървя!  


Елица затвори вратата и се облегна на нея. Усети как краката и омекват и седна на земята. Усещането, че скоро ще изгуби Дамян завладя мислите и и предизвика сълзи в очите и. В този момент тя разбра как се е чувствал Дамян, когато тя е разказвала за сватбените си планове с Тони и как е живял с несподелените си чувства. Бил е напълно разбит. Като нея в момента...
На Елица и се струваше, че времето лети. С приближаването на датата на сватбата, тя ставаше все по- неспокойна. Надяваше да стане нещо, което да попречи на тази сватба, а после се укоряваше, че си мисли подобни неща.
Един разговор с Дилянка я накара да се замисли. Беше дошла да и съобщи, че е срещнала любовта на живота си. И най-после нямаше Но”. Срещнали се в едно кафене, когато с типичната си непохватност, съборила чашата си с горещо кафе и заляла човека с него. И в мига, я който го погледнала, докато му предлага кърпичка, разбрала, че това е Той.
- Точно както ми каза, Еличке! Видях и го познах! Това е моят човек!
Елица я прегърна и се усмихна: - Казах ти аз! Любовта понякога може да те изненада! Важното е да я разпознаеш навреме, защото...понякога е късно!- Тя въздъхна.
- Какво има, скъпа?- попита Диляна.
Елица се поколеба за момент, но после, подсмърчайки и плачейки, разказа всичко на Диляна.
-Луда ли си? - извика тя. - Не мога да повярвам, че ще оставиш Дамян да се ожени! Трябва да направиш нещо!
- Не мога, Дилянка! Как бих могла да се меся във връзката им. Той наистина е щастлив с нея!
- Глупости! Изобщо не вярвам, че е спрял да те обича, Ели! И ти наистина си луда ако си мислиш,че не е така! Трябва да му кажеш! И то преди сватбата!
- Няма да е честно, Дилянка! Как ще се почувства Вени? Тя е добра жена, не заслужава...
- Ох, Ели...ще ме побъркаш! Трябва да се бориш за любовта си! Може да е жестоко, но е най-правилното. В противен случай един ден и тримата ще бъдете нещастни! Моля те, не позволявай тази сватба да се случи!
Елица не беше убедена, че това е правилно. Опитваше се да намери аргументи заи противза това дали да му каже, че го обича или да го остави да върви по неговия път. И докато се чудеше какво да направи, времето все повече напредваше - останаха само три дни до датата на сватбата.
В петък Елица се прибра много изтощена. Работата, домашните задължения, грижите по детето и емоциите, свързани с предстоящата сватба я натоварваха и се чувстваше емоционално изчерпана. Трябваше да се разсее малко. Имаше едно място, на което обичаха да ходят с Дамян, когато имаха нужда да се разтоварят от събрания стрес. На шега го наричаха Мястото под звездите”. Беше една дървена пейка, сгушена под дървото на хълма. Оттам се виждаше целия град. Светлинките на града, идващи от хилядите светещи прозорци трептяха като светулки и създаваха чувство за веселост, въпреки, че този път Ели не можеше да го усети. Мислите и се носеха далече. Мислеше си за моментите, които имаха двамата с Дамян, за нещата, които бяха преживели заедно, за живота си.
 Може ли човек да бъде толкова заслепен, че да не забележи човека до себе си? Увлечен в търсенето на голямата любов и щастието в живота не забелязваш, че тя винаги си е била там, до него. А когато разбереш, дали вече е станало твърде късно...- питаше се през сълзи тя.
- А може би не е... - чу тя гласът на Дамян и бързо вдигна глава.
- Ян! Какво правиш тук?- попита тя.
- Същото като теб! Дойдох да помисля- за същото, за което и ти...мисля...
Раменете на Ели се разтресоха и тя избухна в плач. Дамян я прегърна силно и целуна косата и.
- Обичам те, Ян!
- И аз те обичам, Ели!
Небето беше обсипано със звезди, които бяха толкова близо, че можеха да ги докоснат. И тогава започнаха да валят. Хиляди звезди се спуснаха от небето, оставяйки след себе си светла диря.
- Падащи звезди!- усмихна се Елица. - Намисли си желание! - каза тя.
- То вече се сбъдна, Ели! - прегърна я Дамян
Дълго след това две прегърнати фигурки седяха на пейката под дървото на хълма. Душите им бяха изпълнени с щастие. Валеше звезден дъжд...

2013 г (част от сборника "Късчета лято в хербарий от спомени")