Мартина отвори прозореца и в стаята проникна студен въздух. Искаше да освежи мислите си и това щеше да и помогне. Тя вдиша дълбоко и затвори очи. Въпреки, че не харесваше особено зимата, понякога и ставаше приятно да почувства студените и ласки. Зимният хлад имаше своето очарование, свой характер, свой аромат и пораждаше чувство за уют в топлия ти дом, когато навън и камъка се пука от студ. Има аромати, които са толкова характерни и които никога не можеш да сбъркаш, както и такива, които не би могъл да опишеш, а само да почувстваш, както мирисът на дъжд, мирисът на летна привечер, мирисът на зимния студ. Странно е, че във времето, в което вечно бързаме за нещо не ни остава време да обърнем внимание на толкова „незначителни” и в същото време толкова характерни неща, неща, които докосват онази нежна струна на душите ни, която поражда онзи красив поток от думи, наречен поезия. Чувствата, които напират внезапно могат да направят от всеки човек поет, по-добър или по-лош, но все пак творец.
Мартина си направи чаша ароматно кафе и седна на дивана пред телевизора. Пак поредното изпразнено от съдържание женско предаване. Имаше чувството, че покрай празниците се пробутват всякакви глупави програми и предавания и можеш да прекараш половин час с дистанционно в ръка, опитвайки се да откриеш нещо интересно за гледане и накрая да изключиш телевизора. Това беше абсурдно! Точно в седмицата, когато хората са вкъщи и имат време до погледат телевизия, ефира се пълнеше с всякакъв тип неща, които не стават за гледане. Концерти на Веселин Маринов, които разумен човек не би гледал дори в обикновен ден, а не пък на Коледа, разни хумористични предавания, в които се смееха единствено участниците, разни тв томболи срещу есемеси от 1.20 или филми, които незнайно защо някой беше сметнал, че трябва да гледаме всяка година. Даже малката дъщеря на Мартина я беше попитала пак ли ще гледаме „Сам вкъщи” и „ Дядо Коледа в града”.
„Обичам ви, приятели”, ръкомахаше изрусената водеща, оголвайки блестящи изкуствени зъби и изпращаше въздушни целувки към публиката и камерата.
„Обичам ви...”повтори Мартина и се замисли с каква лекота изричаме думи, които са толкова важни и които се пораждат от дълбоки чувства и време, което е било достатъчно дълго за осъзнаването на едно такова дълбоко чувство, като обичта към някого. Интересно обаче е, че в последно време подобни думи се изричаха с такава лекота и за всякаквъв повод, което по някакъв начин обезсмисляше значението на обичта, която действително изпитваме към някой човек. Човечеството се променяше, но към добро ли?! Мартина не беше сигурна. Колкото повече се развиваха технологиите и прогреса, толкова повече хората излизаха от дълбочината на мислите си, подменяйки ги с красиви цитати на велики хора, сякаш се страхуваха да бъдат себе си, да изразят своите собствени мисли, чувства и желания, да представят себе си като някой друг. Скоро беше чела някои от любовните писма на велики мъже като Бетовен, Волтер, Наполеон в една книжка наречена „Запечатано с целувка” и сякаш се беше пренесла на някое друго място, някъде, където всяка дума имаше значение. А това, че беше писано на ръка правеше писмото още по-специално и може да накара всеки човек да се разплаче от вълнение, дори и когато не е предназначено за теб. Престаснаха ли хората да бъдат романтични и чувствителни към красивите неща в живота или просто нямат време за подобни неща. Може би времето, в което живеем е причината за това или просто е удобно извинение. Мартина вярваше, че романтиката няма да умре, поне докато все още има такива като нея. Спомни си за едно писмо, което беше получила навремето, още като ученичка. Още го пазеше. Беше на обикновен лист от тетрадка с широки редове и имаше само един ред, написан с леко крив почерк „ На нежно цвете, нежно цвете” подпис: Сашо и една червена роза, завита в друг лист. Мартина се усмихна. Това беше най-щастливия ден за нея в онези далечни ученически дни и един от най-милите спомени за нейния добър приятел Сашо. След толкова години и доста пренасяне на багаж, розата се беше разпаднала , но Мартина грижливо беше запазила листчетата и в една кутийка за бижута. Тя самата също беше написала немалко писма на хората, които беше обичала през живота и с които по една или друга причина се беше разделяла. Обичаше да пише писма. Това беше най-добрия начин да изрази себе си и чувствата си, които я връхлитаха на момента. Винаги беше имала таланта да се изразява по-добре и по-пълно, когато го прави на белия лист. Смяташе, че това е начин да накараш човек да се чувства специален, защото това са думите на сърцето ти, написани на едно късче хартия и в същото време толкова скъпи. Стига, разбира се, да има кой да го оцени. Защото за бившият и вече съпруг това са лиготии. Марти въздъхна. „Къде ми беше ума да се свържа с подобен човек” Но това беше минало. Не обичаше да се връща към лошите си спомени, но понякога те сами изпълзяват като коварни малки червейчета и човъркат, докато очите ти плувнат в сълзи. Айлин беше като нея. Затова и толкова добре се чувстваха заедно. Имаха една и съща настройка към живота, към любовта, към красивото в нещата, които ги заобикалят. „ Дано по-скоро всичко да се нареди, че ми се свива корема от притеснение” помисли Мартина и изключи телевизора.
Коледният ден за Мартина започна твърде рано. Нейната задача беше да подреди тайно всички подаръци под елхата преди Ния да се е събудила и недай си боже, да я хване как ги слага там. После сложи шоколадчетата в джобчетата до камината и затвори вратата. Тъкмо се обърна, когато едва не се сблъска челно с Божидар, който се промъкваше в тъмното с няколко големи пакета в лъскава хартия и завързани с панделки. - Божичко...едва успя да каже Мартина, слагайки ръка на сърцето си - изкара ми акъла. После се разсмя: – Май помощниците на дядо Коледа не спят.
-Ами реших, че си в тоалетната и...- засмя се и Божидар.
-Добре, че бяха празниците, защото с новите промени в банките бяха затрупани с работа и се прибираше като изцеден. Сега обаче имаха времето да бъдат заедно и да изкарат незабравими мигове заедно.
Коледа сложи началото на нови мечти и нови надежди за всички. Пламъкът на коледните свещи прогонваше последните тъмни сенки от миналото и озаряваше новото утре, коледните лампички весело примигваха, а червеното вино и сладките приказки допринасяха за общото Коледно настроение и засилваха чувството на радост, че са заедно с хората, които обичат. Денят беше изключително емоционален, особено за децата. Яна едва успя да изчака докато дойдат братовчедка и и Дани. За възрастните беше изключително забавно да гледат как се разкъсват за секунда грижливо опакованите до преди малко пакети. И малко след това детската група се затвори в стаята на Яна, влачейки след себе си големите кукли и разните дреболии от чорапите. Планът на Виктор за „ Коледа за двама” се беше провалил заради нови „мероприятия” на цялото семейство заради гостуването на брат му и заради това Мартина реши да направи покани Айлин на Коледна вечеря у тях. И без това Николай беше дежурен. Мартина обичаше Коледния ден. Той винаги започваше рано, на чаша кафе или чай с близки и приятели, които се отбиваха всяка година и завършваше късно, когато всеки си легнеше, а Мартина оставаше насаме с чаша вино, чакайки часовника да отмери дванайстия час, за да си пожелае нещо хубаво. Правеше го от дете и въпреки, че много хора биха го сметнали за детинско и глупаво, това за нея си беше един своебразен ритуал, който и даваше вяра, че когато силно желаеш нещо, може да го получиш. И го правеше не толкова заради сбъдването на някое желание, а по-скоро за усещането, за вярата, че то може да се сбъдне.
Беше малко преди полунощ, когато Мартина седна пред камината с чаша вино в ръка. Беше се загледала в огъня, който играеше и светлината му се отразяваше на стените в стаята. Във въздуха се носеше приятния мирис на дърво, смесен с аромата на домашно приготвени сладки, печено месо и портокали. „Заради такива моменти човек си заслужава да живее и да бъде благодарен на живота заради това, което има и хората, които обича”, помисли си тя. Добре, че са празниците, за да може човек да разбере колко е щастлив с ова, което има, да помисли за живота си.
Мартина седеше на дивана до камината с чаша вино в ръка. Беше се загледала в огъня, който гореше в камината. Пламъкът озаряваше лицето и хвърляше игриви отблясъци по стените на стаята. Още една Коледа! Беше и станало нещо като обичай да прекарва тези няколко минути преди полунощ насаме със себе си. Осмисляше това, което и се беше случвало през годината, хубавите и не дотам хубави, добрите и не дотам добри, положителните и отрицателни страни на нещата, които и предлагаше живота. Имаше нещо особено в тези последни минути, които бяха специални за Мартина и може би съвсем обикновени за някой друг човек.Те и позволяваха да остане насаме с мислите си в момент, когато тишината и спокойствието ти предоставят възможността да чуеш собствените ти мисли. Човек трудно би описал хармонията и спокойствието в душата си, когато останеш насаме със себе си след празничната вечер, когато приятелите ти са си отишли и са оставили приятните емоции, когато децата спят и само въглените в камината леко пропукват.Мартина не усети идването на Божидар, който тъкмо се беше качил, защото тршбваше да помогне на Айлин с багажа. Ето защо се сепна, когато той седна до нея.
-Хей, добре ли си? Изглеждаш ми самотна - закачи я той.
-Добре съм, след толкова приятни емоции не може да е иначе. Знаеш ли от години си имам последните десет минутки преди полунощ само за мен.Размишлявам за живота си. Някакси имам времето да осмисля това, което е станало на спокойствие, нещо, за което не се сещаме и нямаме време да направим докато се надпреварваме с графици, срокове, планове. Мисля си, че всеки трябва да е доволен с нещата, които има, с хората, които са около него, с децата и близките си. От толкова малко имаме нужда понякога, за да бъдем щастливи. За съжаление понякога го разбираме твърде късно.
-Марти, скъпа, не мислиш ли, че това са твърде сериозни мисли за един такъв празничен ден? - каза Божидар и я целуна по косата.
-Това са моите десет минути за сериозни мисли, скъпи - усмихна се Мартина и се сгуши в него.
-А аз ти предлагам една красива коледна нощ с мен, скъпа, в красивата ти коледна спалня, какво ще кажеш? - усмихна и се Божидар.
-Да вървим тогава - Мартина го хвана за ръка и тръгнаха към спалнята.
Мартина си направи чаша ароматно кафе и седна на дивана пред телевизора. Пак поредното изпразнено от съдържание женско предаване. Имаше чувството, че покрай празниците се пробутват всякакви глупави програми и предавания и можеш да прекараш половин час с дистанционно в ръка, опитвайки се да откриеш нещо интересно за гледане и накрая да изключиш телевизора. Това беше абсурдно! Точно в седмицата, когато хората са вкъщи и имат време до погледат телевизия, ефира се пълнеше с всякакъв тип неща, които не стават за гледане. Концерти на Веселин Маринов, които разумен човек не би гледал дори в обикновен ден, а не пък на Коледа, разни хумористични предавания, в които се смееха единствено участниците, разни тв томболи срещу есемеси от 1.20 или филми, които незнайно защо някой беше сметнал, че трябва да гледаме всяка година. Даже малката дъщеря на Мартина я беше попитала пак ли ще гледаме „Сам вкъщи” и „ Дядо Коледа в града”.
„Обичам ви, приятели”, ръкомахаше изрусената водеща, оголвайки блестящи изкуствени зъби и изпращаше въздушни целувки към публиката и камерата.
„Обичам ви...”повтори Мартина и се замисли с каква лекота изричаме думи, които са толкова важни и които се пораждат от дълбоки чувства и време, което е било достатъчно дълго за осъзнаването на едно такова дълбоко чувство, като обичта към някого. Интересно обаче е, че в последно време подобни думи се изричаха с такава лекота и за всякаквъв повод, което по някакъв начин обезсмисляше значението на обичта, която действително изпитваме към някой човек. Човечеството се променяше, но към добро ли?! Мартина не беше сигурна. Колкото повече се развиваха технологиите и прогреса, толкова повече хората излизаха от дълбочината на мислите си, подменяйки ги с красиви цитати на велики хора, сякаш се страхуваха да бъдат себе си, да изразят своите собствени мисли, чувства и желания, да представят себе си като някой друг. Скоро беше чела някои от любовните писма на велики мъже като Бетовен, Волтер, Наполеон в една книжка наречена „Запечатано с целувка” и сякаш се беше пренесла на някое друго място, някъде, където всяка дума имаше значение. А това, че беше писано на ръка правеше писмото още по-специално и може да накара всеки човек да се разплаче от вълнение, дори и когато не е предназначено за теб. Престаснаха ли хората да бъдат романтични и чувствителни към красивите неща в живота или просто нямат време за подобни неща. Може би времето, в което живеем е причината за това или просто е удобно извинение. Мартина вярваше, че романтиката няма да умре, поне докато все още има такива като нея. Спомни си за едно писмо, което беше получила навремето, още като ученичка. Още го пазеше. Беше на обикновен лист от тетрадка с широки редове и имаше само един ред, написан с леко крив почерк „ На нежно цвете, нежно цвете” подпис: Сашо и една червена роза, завита в друг лист. Мартина се усмихна. Това беше най-щастливия ден за нея в онези далечни ученически дни и един от най-милите спомени за нейния добър приятел Сашо. След толкова години и доста пренасяне на багаж, розата се беше разпаднала , но Мартина грижливо беше запазила листчетата и в една кутийка за бижута. Тя самата също беше написала немалко писма на хората, които беше обичала през живота и с които по една или друга причина се беше разделяла. Обичаше да пише писма. Това беше най-добрия начин да изрази себе си и чувствата си, които я връхлитаха на момента. Винаги беше имала таланта да се изразява по-добре и по-пълно, когато го прави на белия лист. Смяташе, че това е начин да накараш човек да се чувства специален, защото това са думите на сърцето ти, написани на едно късче хартия и в същото време толкова скъпи. Стига, разбира се, да има кой да го оцени. Защото за бившият и вече съпруг това са лиготии. Марти въздъхна. „Къде ми беше ума да се свържа с подобен човек” Но това беше минало. Не обичаше да се връща към лошите си спомени, но понякога те сами изпълзяват като коварни малки червейчета и човъркат, докато очите ти плувнат в сълзи. Айлин беше като нея. Затова и толкова добре се чувстваха заедно. Имаха една и съща настройка към живота, към любовта, към красивото в нещата, които ги заобикалят. „ Дано по-скоро всичко да се нареди, че ми се свива корема от притеснение” помисли Мартина и изключи телевизора.
Коледният ден за Мартина започна твърде рано. Нейната задача беше да подреди тайно всички подаръци под елхата преди Ния да се е събудила и недай си боже, да я хване как ги слага там. После сложи шоколадчетата в джобчетата до камината и затвори вратата. Тъкмо се обърна, когато едва не се сблъска челно с Божидар, който се промъкваше в тъмното с няколко големи пакета в лъскава хартия и завързани с панделки. - Божичко...едва успя да каже Мартина, слагайки ръка на сърцето си - изкара ми акъла. После се разсмя: – Май помощниците на дядо Коледа не спят.
-Ами реших, че си в тоалетната и...- засмя се и Божидар.
-Добре, че бяха празниците, защото с новите промени в банките бяха затрупани с работа и се прибираше като изцеден. Сега обаче имаха времето да бъдат заедно и да изкарат незабравими мигове заедно.
Коледа сложи началото на нови мечти и нови надежди за всички. Пламъкът на коледните свещи прогонваше последните тъмни сенки от миналото и озаряваше новото утре, коледните лампички весело примигваха, а червеното вино и сладките приказки допринасяха за общото Коледно настроение и засилваха чувството на радост, че са заедно с хората, които обичат. Денят беше изключително емоционален, особено за децата. Яна едва успя да изчака докато дойдат братовчедка и и Дани. За възрастните беше изключително забавно да гледат как се разкъсват за секунда грижливо опакованите до преди малко пакети. И малко след това детската група се затвори в стаята на Яна, влачейки след себе си големите кукли и разните дреболии от чорапите. Планът на Виктор за „ Коледа за двама” се беше провалил заради нови „мероприятия” на цялото семейство заради гостуването на брат му и заради това Мартина реши да направи покани Айлин на Коледна вечеря у тях. И без това Николай беше дежурен. Мартина обичаше Коледния ден. Той винаги започваше рано, на чаша кафе или чай с близки и приятели, които се отбиваха всяка година и завършваше късно, когато всеки си легнеше, а Мартина оставаше насаме с чаша вино, чакайки часовника да отмери дванайстия час, за да си пожелае нещо хубаво. Правеше го от дете и въпреки, че много хора биха го сметнали за детинско и глупаво, това за нея си беше един своебразен ритуал, който и даваше вяра, че когато силно желаеш нещо, може да го получиш. И го правеше не толкова заради сбъдването на някое желание, а по-скоро за усещането, за вярата, че то може да се сбъдне.
Беше малко преди полунощ, когато Мартина седна пред камината с чаша вино в ръка. Беше се загледала в огъня, който играеше и светлината му се отразяваше на стените в стаята. Във въздуха се носеше приятния мирис на дърво, смесен с аромата на домашно приготвени сладки, печено месо и портокали. „Заради такива моменти човек си заслужава да живее и да бъде благодарен на живота заради това, което има и хората, които обича”, помисли си тя. Добре, че са празниците, за да може човек да разбере колко е щастлив с ова, което има, да помисли за живота си.
Мартина седеше на дивана до камината с чаша вино в ръка. Беше се загледала в огъня, който гореше в камината. Пламъкът озаряваше лицето и хвърляше игриви отблясъци по стените на стаята. Още една Коледа! Беше и станало нещо като обичай да прекарва тези няколко минути преди полунощ насаме със себе си. Осмисляше това, което и се беше случвало през годината, хубавите и не дотам хубави, добрите и не дотам добри, положителните и отрицателни страни на нещата, които и предлагаше живота. Имаше нещо особено в тези последни минути, които бяха специални за Мартина и може би съвсем обикновени за някой друг човек.Те и позволяваха да остане насаме с мислите си в момент, когато тишината и спокойствието ти предоставят възможността да чуеш собствените ти мисли. Човек трудно би описал хармонията и спокойствието в душата си, когато останеш насаме със себе си след празничната вечер, когато приятелите ти са си отишли и са оставили приятните емоции, когато децата спят и само въглените в камината леко пропукват.Мартина не усети идването на Божидар, който тъкмо се беше качил, защото тршбваше да помогне на Айлин с багажа. Ето защо се сепна, когато той седна до нея.
-Хей, добре ли си? Изглеждаш ми самотна - закачи я той.
-Добре съм, след толкова приятни емоции не може да е иначе. Знаеш ли от години си имам последните десет минутки преди полунощ само за мен.Размишлявам за живота си. Някакси имам времето да осмисля това, което е станало на спокойствие, нещо, за което не се сещаме и нямаме време да направим докато се надпреварваме с графици, срокове, планове. Мисля си, че всеки трябва да е доволен с нещата, които има, с хората, които са около него, с децата и близките си. От толкова малко имаме нужда понякога, за да бъдем щастливи. За съжаление понякога го разбираме твърде късно.
-Марти, скъпа, не мислиш ли, че това са твърде сериозни мисли за един такъв празничен ден? - каза Божидар и я целуна по косата.
-Това са моите десет минути за сериозни мисли, скъпи - усмихна се Мартина и се сгуши в него.
-А аз ти предлагам една красива коледна нощ с мен, скъпа, в красивата ти коледна спалня, какво ще кажеш? - усмихна и се Божидар.
-Да вървим тогава - Мартина го хвана за ръка и тръгнаха към спалнята.
Няма коментари:
Публикуване на коментар