Цялата къща на Виктор и семейството му кипеше от енергия покрай посрещането на скъпите гости от чужбина и предстоящите празници заедно. Майка му отрано се беше захванала с приготвянето на баклавата, погачите и баниците за Коледните празници. Тя винаги правеше по две от всичко, за двете семейства, защото Нора така и не се научи да прави подобни неща, а пък и защо да го прави като има кой да го свърши вместо нея. А пък и никога не е била кой знае колко увлечена по готвенето. Образът на гранд дама, който се опитваше да наложи не и се съчетаваше с образа на някаква си майсторка на питки.Виктор се шегуваше, че за толкова години само от гледане би се научила. Но тя дори и не гледаше. Просто отиваше и си взимаше готовите вкусотии, с които после черпеше своите приятелки. Виктор беше много близък с брат си и в началото, когато замина много му липсваше. Той беше три години по-малък от Виктор и много приличаше на него, само че Виктор беше малко по-висок и с по-права коса. Митко беше много разочарован от това, че нещата му в България не се получават и с каквото и да се захванеше удряше на камък поради най-различни причини и след няколко неуспешни опита да започне свой бизнес реши, че ще пробва в чужбина. След няколко наистина трудни години , започвайки от най-ниското стъпало в кухнята на един ресторант, издигайки се до поста главен готвая, в момента Митко работеше в собствен малък ресторант и се радваше на добра клиентела. Там беше срещнал и съпругата си, Джо, американка от Индианополис, от която имаше две прекрасни дъщери на 10 и 6 години.Много се гордееше, че те говореха български език също толкова добре, както и английски и беше много благодарен на българското училище, което децата посещаваха в почивните дни. Беше си създал собствен дом със собственото си семейство и неговият живот беше там. "Домът е там, където е сърцето", както беше казал някой. Но винаги му беше приятно да се връща у дома. Твърде дълго беше живял в чужбина, за да не се дразни от препълнените кошчета по улиците, говоренето на висок глас, надутите клаксони и бездомните кучета по улиците, но това беше неговият град, там бяха приятелите и роднините му, там се зареждаше с положителни емоции, въпреки многото неуредици. Той чувсташе този град като емоция, като начин на усещане. Даже Джо, съпругата му, с радост идваше на гости с децата. Поради многото ангажименти, голямото разстояние и високите цени на самолетните билети не можеха да идват толкова често, но затова пък Митко взимаше родителите си за половин година при тях, обикновено през април. Тази година искаше да прекара с цялото семейство и нямаше търпение да ги види.
Виктор ги чакаше на летището и нетърпеливо пристъпяше ту с единия, ту с другия си крак. Малко след това хората започваха да излизат, носейки куфари и чанти. Малката семейна групичка се открояваше с ярките шапки и шарените куфари на племенничките му. Щом го видяха те се затичаха към него с разперени ръце. „Красавиците ми!" - усмихна се щастливо Виктор и ги вдигна във въздуха. Брат му и снаха му се усмихваха и чакаха реда си търпеливо. След като се поздравиха за добре дошли всички се запътиха към паркинга.
Докато пътуваха и си говореха за разни неща, Митко разглеждаше брат си внимателно в огледалото. Стори му се, че е малко напрегнат, имаше торбички под очите, сякаш преживаваше нещо. Познаваше го твърде добре , за да знае кога Виктор го мъчи нещо. И сега изглеждаше точно така. Щяха да имат време да си поговорят насаме и ако има нещо, да му помогне. Навремето Митко беше смятан за черната овца в семейството, правеше куп пакости не само вкъщи, но и в училище и много пъти майка му се червеше от срам заради някоя глупост, която беше казал или направил. Вечно се опълчваше на правилата и създаваше свои собствени, от които се ръководеше. Но ето, че след толкова много години се беше превърнал в един успял млад човек, с който семейството му се гордееше.
Няколко дни по-късно не можа да не отбележи хладината в отношенията на брат си с Нора и косите, остри погледи, които си разменяха, когато бяха близо един до друг. Само той ли го забелязваше или останалите бяха свикнали с това! Скоро щеше да разбере. Виктор все още не беше споменал нито дума. Може би искаше да остави родителите им да му се порадват още малко и тогава да дойде ред за сериозните мъжки разговори.
Малко преди Коледа Виктор сподели с него проблемите си. Двамата бяха отишли да пазаруват с колата и след това седнаха да изпият по чаша кафе. Виктор започна да разказва в началото предпазливо, но после разпалено сподели всички неща, които беше принуден да изтърпи. Честно казано Митко не беше очаквал точно такава история и не се учудваше, че родителите са на страната на Нора. Страхуваше се обаче какво биха направили ако разберат, че връзката на сина им не е просто някаква забежка, а продължителна и сериозна връзка. Знаеше колко убедителни могат да бъдат и какви крайни мерки могат да предприемат, за да защитят семейството си от „вредители”. Никога не беше харесвал Нора кой знае колко. Имаше някаква пресметливост, изписана на лицето и, очите и играеха на всички посоки, когато говореше с някой и, а това беше крайно неприятно за Митко. Той не харесваше такива прикрито лицемерни хора. А Нора беше точно такава. Странно, че хора с такъв нюх като родителите му не бяха надушили що за човек е. Но дори и да го бяха направили за тях лицето им пред обществото беше много важно, всичко да си остане в семейството. Това беше нещото, което винаги беше ненавиждал, точно заради това правеше и всичките онези поразии, заради които беше наказван като дете, една от многото причини да си тръгне. Беше прекалено свободолюбив, за да влезе в рамките на семейните им правила. Стана му любопитно каква жена беше всъщност Айлин. "Трябва да бъде много смела, за да прави всичко това, без да се страхува от последствията", помисли си Митко. След разказа на Виктор последва кратко мълчание, след което Митко каза:
- Да си призная, не очаквах подобна история, брат ми! Ти си като герой от съвременен любовен роман с неочакван край. Когато те видях на летището усетих,че има нещо, но …както и да е. Нещата са прекалено сложни и без жалките ми опити да се пошегувам. Едно ще ти кажа обаче. Въпреки всички хора около теб, Нора, родителите ни, другите хора и дори децата, най-важният човек в твоя живот си ти. Може би звучи егоистично, но това е самата истина. Ти не може да пренебрегваш себе си , за да угодиш на някой, който си мисли, че всеки трябва да живее по неговите правила. Подкрепям те напълно и ще ти помогна с каквото мога. В замяна на това искам едно нещо.
- Разбира се, само кажи! - намигна му Виктор и леко го удари с юмрук по рамото.
- Искам да ме запознаеш с Айлин! усмихна се Митко.
- Става - каза Виктор и двамата се захилиха глуповато.
Митко беше много впечатлен от срещата си с Айлин. Сега той беше идеалното прикритие за брат си. Тази жена имаше присъствие, имаше дух,изразително лице, не само защото беше изключително красиво, а защото беше усмихнато и приветливо, изразяващо душата и. Малко му напомняше на него самия. Този непокорен дух и стремежът към свобода му беше толкова познат. Брат му заслужаваше да бъде с тази жена, заслужаваха си и всички сегашни и по-нататъшни малки и по-големи битки с всеки, който се опита да им попречи. По време на срещата Митко осъзна, че на такава любов нищо не може да и попречи. "Нищо…", повтори си наум той и потрепери.
Планът на Виктор да прекара Коледа с Айлин в планината не проработи, но той си каза, че само малко се отлага и все пак в дните до Нова година, благодарение на брат си, който му служеше за алиби имаха своите мигове заедно. Сигурен беше, че ще дойде денят, в който ще напишат своята собствена Коледна приказка или щяха да поръчат на някой да им я напише.
-Представяш ли си, Айлин…наша собствена любовна история - казваше Виктор.
-Любовта ни е достойна да бъде описана в книга, не мислиш ли, скъпи? - нежно му се усмихваше тя.
-Кой знае, мила, кой знае…може би някой ден…
Виктор ги чакаше на летището и нетърпеливо пристъпяше ту с единия, ту с другия си крак. Малко след това хората започваха да излизат, носейки куфари и чанти. Малката семейна групичка се открояваше с ярките шапки и шарените куфари на племенничките му. Щом го видяха те се затичаха към него с разперени ръце. „Красавиците ми!" - усмихна се щастливо Виктор и ги вдигна във въздуха. Брат му и снаха му се усмихваха и чакаха реда си търпеливо. След като се поздравиха за добре дошли всички се запътиха към паркинга.
Докато пътуваха и си говореха за разни неща, Митко разглеждаше брат си внимателно в огледалото. Стори му се, че е малко напрегнат, имаше торбички под очите, сякаш преживаваше нещо. Познаваше го твърде добре , за да знае кога Виктор го мъчи нещо. И сега изглеждаше точно така. Щяха да имат време да си поговорят насаме и ако има нещо, да му помогне. Навремето Митко беше смятан за черната овца в семейството, правеше куп пакости не само вкъщи, но и в училище и много пъти майка му се червеше от срам заради някоя глупост, която беше казал или направил. Вечно се опълчваше на правилата и създаваше свои собствени, от които се ръководеше. Но ето, че след толкова много години се беше превърнал в един успял млад човек, с който семейството му се гордееше.
Няколко дни по-късно не можа да не отбележи хладината в отношенията на брат си с Нора и косите, остри погледи, които си разменяха, когато бяха близо един до друг. Само той ли го забелязваше или останалите бяха свикнали с това! Скоро щеше да разбере. Виктор все още не беше споменал нито дума. Може би искаше да остави родителите им да му се порадват още малко и тогава да дойде ред за сериозните мъжки разговори.
Малко преди Коледа Виктор сподели с него проблемите си. Двамата бяха отишли да пазаруват с колата и след това седнаха да изпият по чаша кафе. Виктор започна да разказва в началото предпазливо, но после разпалено сподели всички неща, които беше принуден да изтърпи. Честно казано Митко не беше очаквал точно такава история и не се учудваше, че родителите са на страната на Нора. Страхуваше се обаче какво биха направили ако разберат, че връзката на сина им не е просто някаква забежка, а продължителна и сериозна връзка. Знаеше колко убедителни могат да бъдат и какви крайни мерки могат да предприемат, за да защитят семейството си от „вредители”. Никога не беше харесвал Нора кой знае колко. Имаше някаква пресметливост, изписана на лицето и, очите и играеха на всички посоки, когато говореше с някой и, а това беше крайно неприятно за Митко. Той не харесваше такива прикрито лицемерни хора. А Нора беше точно такава. Странно, че хора с такъв нюх като родителите му не бяха надушили що за човек е. Но дори и да го бяха направили за тях лицето им пред обществото беше много важно, всичко да си остане в семейството. Това беше нещото, което винаги беше ненавиждал, точно заради това правеше и всичките онези поразии, заради които беше наказван като дете, една от многото причини да си тръгне. Беше прекалено свободолюбив, за да влезе в рамките на семейните им правила. Стана му любопитно каква жена беше всъщност Айлин. "Трябва да бъде много смела, за да прави всичко това, без да се страхува от последствията", помисли си Митко. След разказа на Виктор последва кратко мълчание, след което Митко каза:
- Да си призная, не очаквах подобна история, брат ми! Ти си като герой от съвременен любовен роман с неочакван край. Когато те видях на летището усетих,че има нещо, но …както и да е. Нещата са прекалено сложни и без жалките ми опити да се пошегувам. Едно ще ти кажа обаче. Въпреки всички хора около теб, Нора, родителите ни, другите хора и дори децата, най-важният човек в твоя живот си ти. Може би звучи егоистично, но това е самата истина. Ти не може да пренебрегваш себе си , за да угодиш на някой, който си мисли, че всеки трябва да живее по неговите правила. Подкрепям те напълно и ще ти помогна с каквото мога. В замяна на това искам едно нещо.
- Разбира се, само кажи! - намигна му Виктор и леко го удари с юмрук по рамото.
- Искам да ме запознаеш с Айлин! усмихна се Митко.
- Става - каза Виктор и двамата се захилиха глуповато.
Митко беше много впечатлен от срещата си с Айлин. Сега той беше идеалното прикритие за брат си. Тази жена имаше присъствие, имаше дух,изразително лице, не само защото беше изключително красиво, а защото беше усмихнато и приветливо, изразяващо душата и. Малко му напомняше на него самия. Този непокорен дух и стремежът към свобода му беше толкова познат. Брат му заслужаваше да бъде с тази жена, заслужаваха си и всички сегашни и по-нататъшни малки и по-големи битки с всеки, който се опита да им попречи. По време на срещата Митко осъзна, че на такава любов нищо не може да и попречи. "Нищо…", повтори си наум той и потрепери.
Планът на Виктор да прекара Коледа с Айлин в планината не проработи, но той си каза, че само малко се отлага и все пак в дните до Нова година, благодарение на брат си, който му служеше за алиби имаха своите мигове заедно. Сигурен беше, че ще дойде денят, в който ще напишат своята собствена Коледна приказка или щяха да поръчат на някой да им я напише.
-Представяш ли си, Айлин…наша собствена любовна история - казваше Виктор.
-Любовта ни е достойна да бъде описана в книга, не мислиш ли, скъпи? - нежно му се усмихваше тя.
-Кой знае, мила, кой знае…може би някой ден…
След многото трапези, гости, събирания и многото почивни дни на хората им беше малко трудно да влязат отново в обичайният си ритъм. Дългото празнуване беше като особен вид болест, в което човек изпада, когато нещата му идват в повече. Понякога и празнуването идваше в повече. Често пъти това пренасищане от емоции и изобилие от всевъзможни неща водеше до някакво необяснимо състояние на меланхолия и тъга. От днес обаче всичко щеше да си дойде пак по местата, започваше първата работна седмица от новата година.
Виктор седеше в кабинета си и се подготвяше да приеме първия си пациент.Откакто познаваше Айлин мислите му винаги бяха свързани с нея. Можеше да си мисли за нея през целия ден без това ни най-малко да го отклони или разсее за работата, която вършеше. Така здраво беше свързана с него, че сякаш беше част от него самия. Понякога Виктор можеше да се закълне, че изпитва физическа болка от това, че толкова я обича. Малкото му братче много му помогна за срещите им и сега щеше да му бъде много мъчно, че след няколко дни трябваше да се прибира обратно. Джо и децата щяха да останат още два месеца и после да си заминат като вземата със себе си и родителите му. Виктор не можеше да не се зарадва на това. Щом родителите му заминеха за няколко месеца щеше да му е по-лесно да се справи с Нора. Напоследък с нея се комуникираше изключително трудно. Щом усетеше, че въпросът отива в грешна за нея посока тя прекратяваше разговора и си излизаше от стаята. „ Съвсем скоро обаче ще ти се наложи да говориш с мен, Нора - прошепна Виктор." И тогава няма как да си излезеш така.
Виктор седеше в кабинета си и се подготвяше да приеме първия си пациент.Откакто познаваше Айлин мислите му винаги бяха свързани с нея. Можеше да си мисли за нея през целия ден без това ни най-малко да го отклони или разсее за работата, която вършеше. Така здраво беше свързана с него, че сякаш беше част от него самия. Понякога Виктор можеше да се закълне, че изпитва физическа болка от това, че толкова я обича. Малкото му братче много му помогна за срещите им и сега щеше да му бъде много мъчно, че след няколко дни трябваше да се прибира обратно. Джо и децата щяха да останат още два месеца и после да си заминат като вземата със себе си и родителите му. Виктор не можеше да не се зарадва на това. Щом родителите му заминеха за няколко месеца щеше да му е по-лесно да се справи с Нора. Напоследък с нея се комуникираше изключително трудно. Щом усетеше, че въпросът отива в грешна за нея посока тя прекратяваше разговора и си излизаше от стаята. „ Съвсем скоро обаче ще ти се наложи да говориш с мен, Нора - прошепна Виктор." И тогава няма как да си излезеш така.
Няма коментари:
Публикуване на коментар