Трудно е да сe обясни лекотата, с която някой разрушава любящ дом…онзи същият, който толкова се е старал да създаде. Защото вече не го иска или… може би не знае какво точно искa. И нищо вече не може да е същото. Ние вече не можем да сме същите. Превръщаме се в нещо, което не искаме. Защото сме твърде наранени. Защото не можем да простим. На себе си, на другите. Защото някои неща са непростими. Докато времето не започне да изтрива всичко... с всяко навиване на пружинката, като музикална кутийка с тъжна мелодия, на която сякаш не и стигат нотите. Дните избледняват с всяко завъртане, като блед отпечатък на другата страна на листа. Забравена обич, превърнала се в снимки с пожълтели крайчета, спомени от щастливи усмивки, на които са останали само ъгълчетата, беззвучен смях, останал някъде там и тъга, много тъга в очите…докато свършат нотите. Или започнем да пишем нова мелодия. Само за нас.
/из новият ми проект "Белези"2-"Някъде..."/