Неделя обу дебелите си ботуши за сняг и тръгна на своята последна разходка за тази година. Обратно по стъпките, които и беше оставило утрото. Някъде напред. Към порозовяващите върхове на зазоряване. Покрай побелелите огради на дървените хижи, дремещи на светлината на фенерите. След свирукането на вятъра и първите слънчеви проблясъци, разпилени като мъниста върху бялата тишина. След аромата, оставен по пожълтелите ръбове на спомените за отминалите дни. След всички посрещнати изгреви и залези, оставили своите цветни отпечатъци в душата, след цветовете на пролетта, емоциите на лятото, уюта на есента...след мелодията на сърцето. След всички невиди неща, които ни усмихват, ядосват, влюбват, разделят, които ни правят такива, каквито сме. След вятъра, надничащ в препълнените джобове на отминаващата година, пълни със събития, смях, сълзи, емоции, срещи, раздели, постижения, радост, усмивки и сбъднати мечти.
Неделя се облегна да парапета и отпи от своята първа чаша кафе. Беше време за нейната последна приказка. За приятелите, които има. Онези, които я карат да се усмихва. Цветните. Щурите, Различните, Емоционалните, Сърдечните. Носещи слънце в душата.
/"Малки приказки за всеки ден"/