…- И може би все още има такива старомодно-наивни и романтично-глупави хора, които биха повярвали на красиви думи за “истинската любов”. Такива като мен, като теб… като ей онова къдрокосо момиче с цвете в косите, на ъгъла. Такива, които съвсем наивно са повярвали, че ще остареят с човека, на който доброволно и глупаво са подарили цялото си сърце. Поочукано, позакърпено, с позарастнали белези, но възродено от обещания за вечна любов. До момента, в който разбираш, че повече нямат нужда от него. И как да обясниш тогава на глупавото си сърце, че истинската любов не била истинска? Как да затвориш пукащите се по кривите ръбове белези, разцъфнали отново в кървовочервено по стените на душата ти? Как да понесеш мисълта, че всичко, в което си вярвал е било само илюзия и светът, който си изградил с толкова любов се е срутил пред очите ти, а някой, на който си вярвал те е излъгал?
И може би в това е най-голямата болка, момичето ми. Че някой е разрушил вярата ти във всичко онова, което е било най-важно в живота ти, че е предал доверието ти. Разочарованието, това е нещото, от което боли най-много. Гледаш ме сега стара и сбръчкана, но ги разбирам и аз тези работи. Кой знае, с темпото, с което сега се развиват технологиите, може някой ден да измислят фотоапарат, толкова прецизен, че да успее да заснеме невидимите белези душата. Какви ли картини с кръпки ще се покажат…Но със снимка или без снимка, каквото и да правим, въпреки нас, въпреки времето, те винаги ще си останат там. За да ни напомнят какво сме преживели и да не правим същите грешки. За съжаление, обаче, сърцето никога не слуша. Втурва се смело, докато не се разбие отново. И тогава какво ти остава, освен да събереш парчетата… да решиш какво да ги правиш. Да ги залепиш, готови за следващата “истинска” любов? Или да ги заключиш някъде на тъмно. Завинаги…
/из“Белези-2 “Някъде”/