Звезден дъжд ( последна част 7)

В някакъв момент от живота си човек може да усети страх, породен от чувството, че някой иска да “ открадне” най-близкия му приятел - човека, с който споделя голяма част от живота си. Понякога този страх е съвсем неоснователен, но разбърква мислите на хората дотам, че започват да изпитват дори ревност към всеки нов човек, който се опитва да се сближи с техния приятел. Съвсем несъзнателно се промъква чувството, че някой се опитва да те измести от позицията, която заемаш в живота му, опитвайки се да бъде по-забавен, по- интересен, по-общителен и изобщо “по- по- по” във всичко, което ти правиш. Най- мъчителното е, че приятелят ти просто не забелязва какво се случва, което е напълно естествено, имайки предвид, че и през ум не му минава какви мисли се въртят в главата ти. Странно, но като се замисли човек, едно приятелство винаги нарушава баланса си, когато в него се появи нов човек. Двамата винаги са по- близки, а третия е малко или много по- изолиран в приятелските им отношения. Може би на всеки му се е случвало да го хваща яд на някой, който се опитва да се залепи между него и приятелката му, но чувството е много по-силно, когато става дума за приятелство между мъж и жена и друга жена, която волно или неволно се намесва между тях. Така беше във връзката на Елица и Дамян в последно време. Времето минаваше, Дамян и Вени се радваха на любовта си, а Елица тъгуваше. Чувстваше се пренебрегната от Дамян, но нямаше право да му се сърди. Сега имаше някой, който беше по-важен от нея. Това беше напълно естествено и Елица много добре го разбираше, но това не я караше да се чувства по-добре. Трябваше да приеме новото положение, колкото и да не и харесваше сега. Дамян продължаваше да и се обажда и да се интересува как са двете с малката, идваше им на гости веднъж седмично и споделяше с нея нещата, които го вълнуваха. Най-мъчително за Елица беше, когато той споделяше с нея неща от връзката си с Вени и понякога търсеше мнението и, когато искаше да и направи изненада или някакъв подарък. Изобщо не предполагаше, че нещо се беше променило и Елица вече не мислеше за него само като за приятел.
Слънцето вече беше изгряло и въпреки ранния час се усещаше, че и днес ще бъде горещо. Елица излезе да изпие кафето си в градината. Имаше си любим кът, който си беше направила под едно сянката на ябълката в градината. На боядисаната в зелено метална маса беше сложила чиния с пресно набрани ягоди и малини. От голямата ваза с преливащи се розово-бели цветове се носеше нежното ухание на розовите божури. Тя се отпусна на сгъваемия си стол на цветя, облегна се на възглавничката и отпи с наслада от кафето си. Беше завела малкото ангелче на градина и сега можеше да се заеме с работата, която си беше оставила за вкъщи. Тъкмо изпиваше и последната си глътка кафе, когато чу, че на вратата се звъни. Намъкна бързо чехлите на краката си и измъкна молива от косата си. От дете имаше навика да си хваща косата на кок с молив или каквото има под ръка, когато и станеше горещо.
Беше Дамян. Сърцето и забушува, когато видя усмихнатите сини очи и косата, обляна със слънчеви лъчи. Когато се наведе да я целуне по бузата и идваше да го сграбчи в прегръдките си и да не го пусне никога. Но нямаше право да прави това сега, когато беше сериозно обвързан с Вени.
- Не те очаквах днес- каза тя.  - Нямаш работа ли?
- До обяд не...-усмихна и се той. - Имам да ти казвам нещо важно!
Тя трепна, усетила вълнението в гласа му. - Хайде, казвай!
- Знаеш, че с Вени връзката ни е сериозна и затова решихме да се оженим.
Елица усети, че лицето и пламва и едва успя да сдържи сълзите си. Дамян беше много развълнуван и не успя да види усилието, което Ели полагаше, за да върне самообладанието си. Продължаваше да говори и да обяснява за нещата, които бяха планирани. Елица не го чуваше. Гледаше как устата му се отваряше и затвяряше и думите отлитаха някъде, преди да успеят да стигнат до ушите и.
- Ели, Ели...добре ли си?- попита я Дамян, вглеждайки се в очите и.
- Извинявай...кръвното ми прави номера...сигурно е от жегата- каза тя.- Ще ми мине...
- Е, какво ще кажеш? Добре ли съм го измислил?- попита той.
- Радвам се, Ян! Чудесно си го измислил!- тя се усмихна леко.
- И искам от теб нещо- каза той.
- От мен ли? Какво? - попита Елица.
- Искам да ми станеш кума. Ти си ми най-близкия човек, Ели!
Елица замълча. Как би могла да му откаже!
- Аз ще съм твоята кума, Ян...не се притеснявай!
 - Благодаря ти, скъпа! - Дамян стана и я прегърна. - А сега трябва да вървя!
Елица затвори вратата и се облегна на нея. Усети как краката и омекват и седна на земята. Усещането, че скоро ще изгуби Дамян завладя мислите и и предизвика сълзи в очите и. В този момент тя разбра как се е чувствал Дамян, когато тя е разказвала за сватбените си планове с Тони и как е живял с несподелените си чувства. Бил е напълно разбит. Като нея в момента...
На Елица и се струваше, че времето лети. С приближаването на датата на сватбата, тя ставаше все по- неспокойна. Надяваше да стане нещо, което да попречи на тази сватба, а после се укоряваше, че си мисли подобни неща.
Един разговор с Дилянка я накара да се замисли. Беше дошла да и съобщи,  че е срещнала любовта на живота си. И най-после нямаше ” Но”. Срещнали се в едно кафене, когато с типичната си непохватност, съборила чашата си с горещо кафе  и заляла човека с него. И в мига, я който го погледнала, докато му предлага кърпичка, разбрала, че това е Той.
- Точно както ми каза, Еличке! Видях и го познах! Това е моят човек!
Елица я прегърна и се усмихна: - Казах ти аз! Любовта понякога може да те изненада! Важното е да я разпознаеш навреме, защото...понякога е късно!- Тя въздъхна.
- Какво има, скъпа?- попита Диляна.
Елица се поколеба за момент, но после, подсмърчайки и плачейки, разказа всичко на Диляна.
-Луда ли си? - извика тя. - Не мога да повярвам, че ще оставиш Дамян да се ожени! Трябва да направиш нещо!
- Не мога, Дилянка! Как бих могла да се меся във връзката им. Той наистина е щастлив с нея!
- Глупости! Изобщо не вярвам, че е спрял да те обича, Ели! И ти наистина си луда ако си мислиш,че не е така! Трябва да му кажеш! И то преди сватбата!
- Няма да е честно, Дилянка! Как ще се почувства Вени? Тя е добра жена, не заслужава...
- Ох, Ели...ще ме побъркаш!  Трябва да се бориш за любовта си! Може да е жестоко, но е най-правилното. В противен случай един ден и тримата ще бъдете нещастни! Моля те, не позволявай тази сватба да се случи!
Елица не беше убедена, че това е правилно. Опитваше се да намери аргументи “ за” и “ против” за това дали да му каже, че го обича или да го остави да върви по неговия път. И докато се чудеше какво да направи, времето все повече напредваше -  останаха само три дни до датата на сватбата.
В петък Елица се прибра много изтощена. Работата, домашните задължения, грижите по детето и емоциите, свързани с предстоящата сватба я натоварваха и се чувстваше емоционално изчерпана. Трябваше  да се разсее малко.  Имаше едно място, на което обичаха да ходят с Дамян, когато имаха нужда да се разтоварят от събрания стрес. На шега го наричаха “ Мястото под звездите”. Беше една дървена пейка, сгушена под дървото на хълма. Оттам се виждаше целия град. Светлинките на града, идващи от хилядите светещи прозорци трептяха като светулки и създаваха чувство за веселост, въпреки, че този път Ели не можеше да го усети. Мислите и се носеха далече. Мислеше си за моментите, които имаха двамата с Дамян, за нещата, които бяха преживели заедно, за живота си.
“ Може ли човек да бъде толкова заслепен, че да не забележи човека до себе си? Увлечен в търсенето на голямата любов и щастието в живота не забелязваш, че тя винаги си е била там, до него. А когато разбереш, дали вече е станало твърде късно...”- питаше се през сълзи тя.
- А може би не е... - чу тя гласът на Дамян и бързо вдигна глава.
- Ян! Какво правиш тук?- попита тя.
- Същото като теб! Дойдох да помисля- за същото, за което и ти...мисля...
Раменете на Ели се разтресоха и тя избухна в плач. Дамян я прегърна силно и целуна косата и.
- Обичам те, Ян!
- И аз те обичам, Ели!
Небето беше обсипано със звезди, които бяха толкова близо, че можеха да ги докоснат. И тогава започнаха да валят. Хиляди звезди се спуснаха от небето, оставяйки след себе си светла диря.
- Падащи звезди!- усмихна се Елица. - Намисли си желание! - каза тя.
- То вече се сбъдна, Ели! - прегърна я Дамян.
Дълго след това две прегърнати фигурки седяха на пейката под дървото на хълма. Душите им бяха изпълнени с щастие. Валеше звезден дъжд...

                              

                                            Край