Звезден дъжд (част 6 )
Вечерта, в която Дамян призна чувствата си пред Елица, сложи началото на нов тип отношения между двамата. Срещите им започнаха да се разреждат, а телефонните им разговори да се скъсяват, филмовите вечери спряха, заедно с безцелните разходки в парка и ходенето на кино. И двамата страдаха от това положение, но знаеха, че може би това беше единствения начин всеки да поеме живота си и да тръгне по свой собствен път. Дамян разбираше, че трябва да спре да мисли за Ели като за нещо повече от приятел, в противен случай един ден щеше да се събуди остарял и сам, пропускайки хилядите възможности по пътя си. Защото любовта май наистина ни заслепява и не забелязваме какво пропускаме, тичайки след невъзможната любов.
Месец по-късно Дамян се разхождаше в парка през обедната почивка. Имаше нужда от малко свеж въздух, за да измисли това, което му се изплъзваше от концепцията за новата рубрика, върху която работеше. Тъкмо беше изял сандвича и ставаше от пейката с чаша кафе в ръка, когато нещо се завря в краката му и за малко да го събори на земята. Размина се само с няколко петна на ризата от кафето, което се беше разляло. Нещото се оказа един игрив сиво- бял Йоркширски териер, с шарено ластиче на бретона, който беше избягал от стопанката си и се беше наврял в краката му.
“ Лили...-той чу някой да вика и се обърна. Едно момиче с плетена жълта шапка викаше след кучето, приближавайки се с бързи крачки.
- Много се извинявам...- каза тя. - Обикновено не прави така, но не знам какво и става днес. - О! Изцапали сте ризата си... Съжалявам...имам мокри кърпи, ако искате...Лили! Виж какво си направила!
Лили я погледна засрамено и изскимтя, а после скочи в ръцете и.
- А уж кучетата не разбирали- засмя се Дамян. - Не се притеснявайте, всичко е наред!
- Имате ли куче? -попита момичето. В очите и имаше златисти частички, които светеха от слънцето.
-Не, но затова пък имам две игриви котки, които се чувстват длъжни да ми правят номера.
И двамата се засмяха. После момичето погали Лили и каза, че е време да върви.
-Приятно ми беше! -каза тя и се усмихна.
- На мен също! -отвърна Дамян.
Нещо трепна в сърцето му от мига, в който я видя. Имаше нещо в нея, което го накара да се развълнува. Толкова приличаше на Елица.
Няколко дни по-късно отнова я срещна и то на най-неочакваното място- на работа. Имаха работна сбирка и шефа им искаше да им представи нова колежка, която щеше да работи в екипа им. Това беше момичето с кучето. Сега изглеждаше доста по-различно от деня, в който я беше видял. Облечена с елегантен спортен костюм от лен и прибрана коса изглеждаше по-сериозна, но все пак идваше за първи ден в редакцията. Когато видя Дамян се усмихна широко.
-Гледай ти, каква среща! -каза тя и плесна с ръце.
- Как е Лили? -усмихнато попита Дамян.
Малко по-късно същия ден, на чаша кафе в едно от любимите му кафенета, Дамян разбра, че момичето се казва Венелина и споделя част от интересите му. Разговорът му с нея вървеше леко и не се съпътстваше с неловки мълчаливи паузи, които обикновено се появяват между непознати. Харесваше му това момиче. С нея можеше да си говори на всякакви теми, да се шегува, да се забавлява. Също както с Елица.
Времето минаваше и Дамян все по-рядко се срещаше с Ели. Обаждаше и се по телефона, за да я чуе, обсъждаше нещата в работата си. Тя беше доста заета с някакви училищни проекти напоследък и отиваше в радиото само веднъж седмично, но услужливо беше уведомена от колегите, че Дамян излиза с Вени.
Елица се зарадва когато чу новината, защото това щеше да излекува Дамян от чувствата, които го съсипваха емоционално и може би тяхното приятелство можеше пак да стане такова, каквото беше. Не беше виждала момичето още, но беше сигурна, че е нещо специално, щом Дамян се е влюбил в нея. В деня, в който ги видя заедно, не можа да си обясни присвиването на стомаха и учестения си пулс. Вървяха заедно, хванати за ръка и се смееха. Дамян беше наметнал червения си пуловер и завързаните му отпред ръкави се развяваха от вятъра. Когато седнаха на една пейка и тя се сгуши в него, сърцето на Ели щеше да изхвръкне от гърдите и. “ Ама какво ми става? - ядоса се тя.- Ще се прегръщат- нали са влюбени”. И въпреки, че цял ден се опитваше да се увери колко е щастлива, че Дамян най-сетне е намерил жената, в която да се влюби, Елица не се чувстваше доволна от това. Пред очите и отново беше Дамян, който се усмихваше широко, но не на нея. Жената се беше сгушила в него, усещайки аромата, който тя самата усещаше всеки ден. Преди...
През нощта го сънува, а през следващите дни не спираше да мисли за него и моментите, които имаха заедно. Безброй случки, пълни с толкова нежност и щастие, които дори не беше забелязала. Толкова беше свикнала с присъствието на Дамян в живота си, че го приемаше за нещо напълно естествено и не осъзнаваше колко много означаваше той за нея. Тя се замисли: “ Понякога в желанието да направим живота си по-вълнуващ не забелязваме нещата, които имаме и които дават смисъл на живота ни. Просто защото винаги са си били там. Мисля си дали в определени ситуации сами сме си виновни за това, което ни се случва. Цял живот правим планове, състезаваме се с времето и преследваме щастието. И в целия този маратон забравяме колко много имаме, всъщност. Това, от което винаги сме имали нужда, е било точно пред нас. Може би е време да се спрем. Може би е време да си отворим очите. Но дали вече не е прекалено късно?” -запита се тя. После закри лицето си с ръце и заплакa.
“ Лили...-той чу някой да вика и се обърна. Едно момиче с плетена жълта шапка викаше след кучето, приближавайки се с бързи крачки.
- Много се извинявам...- каза тя. - Обикновено не прави така, но не знам какво и става днес. - О! Изцапали сте ризата си... Съжалявам...имам мокри кърпи, ако искате...Лили! Виж какво си направила!
Лили я погледна засрамено и изскимтя, а после скочи в ръцете и.
- А уж кучетата не разбирали- засмя се Дамян. - Не се притеснявайте, всичко е наред!
- Имате ли куче? -попита момичето. В очите и имаше златисти частички, които светеха от слънцето.
-Не, но затова пък имам две игриви котки, които се чувстват длъжни да ми правят номера.
И двамата се засмяха. После момичето погали Лили и каза, че е време да върви.
-Приятно ми беше! -каза тя и се усмихна.
- На мен също! -отвърна Дамян.
Нещо трепна в сърцето му от мига, в който я видя. Имаше нещо в нея, което го накара да се развълнува. Толкова приличаше на Елица.
Няколко дни по-късно отнова я срещна и то на най-неочакваното място- на работа. Имаха работна сбирка и шефа им искаше да им представи нова колежка, която щеше да работи в екипа им. Това беше момичето с кучето. Сега изглеждаше доста по-различно от деня, в който я беше видял. Облечена с елегантен спортен костюм от лен и прибрана коса изглеждаше по-сериозна, но все пак идваше за първи ден в редакцията. Когато видя Дамян се усмихна широко.
-Гледай ти, каква среща! -каза тя и плесна с ръце.
- Как е Лили? -усмихнато попита Дамян.
Малко по-късно същия ден, на чаша кафе в едно от любимите му кафенета, Дамян разбра, че момичето се казва Венелина и споделя част от интересите му. Разговорът му с нея вървеше леко и не се съпътстваше с неловки мълчаливи паузи, които обикновено се появяват между непознати. Харесваше му това момиче. С нея можеше да си говори на всякакви теми, да се шегува, да се забавлява. Също както с Елица.
Времето минаваше и Дамян все по-рядко се срещаше с Ели. Обаждаше и се по телефона, за да я чуе, обсъждаше нещата в работата си. Тя беше доста заета с някакви училищни проекти напоследък и отиваше в радиото само веднъж седмично, но услужливо беше уведомена от колегите, че Дамян излиза с Вени.
Елица се зарадва когато чу новината, защото това щеше да излекува Дамян от чувствата, които го съсипваха емоционално и може би тяхното приятелство можеше пак да стане такова, каквото беше. Не беше виждала момичето още, но беше сигурна, че е нещо специално, щом Дамян се е влюбил в нея. В деня, в който ги видя заедно, не можа да си обясни присвиването на стомаха и учестения си пулс. Вървяха заедно, хванати за ръка и се смееха. Дамян беше наметнал червения си пуловер и завързаните му отпред ръкави се развяваха от вятъра. Когато седнаха на една пейка и тя се сгуши в него, сърцето на Ели щеше да изхвръкне от гърдите и. “ Ама какво ми става? - ядоса се тя.- Ще се прегръщат- нали са влюбени”. И въпреки, че цял ден се опитваше да се увери колко е щастлива, че Дамян най-сетне е намерил жената, в която да се влюби, Елица не се чувстваше доволна от това. Пред очите и отново беше Дамян, който се усмихваше широко, но не на нея. Жената се беше сгушила в него, усещайки аромата, който тя самата усещаше всеки ден. Преди...
През нощта го сънува, а през следващите дни не спираше да мисли за него и моментите, които имаха заедно. Безброй случки, пълни с толкова нежност и щастие, които дори не беше забелязала. Толкова беше свикнала с присъствието на Дамян в живота си, че го приемаше за нещо напълно естествено и не осъзнаваше колко много означаваше той за нея. Тя се замисли: “ Понякога в желанието да направим живота си по-вълнуващ не забелязваме нещата, които имаме и които дават смисъл на живота ни. Просто защото винаги са си били там. Мисля си дали в определени ситуации сами сме си виновни за това, което ни се случва. Цял живот правим планове, състезаваме се с времето и преследваме щастието. И в целия този маратон забравяме колко много имаме, всъщност. Това, от което винаги сме имали нужда, е било точно пред нас. Може би е време да се спрем. Може би е време да си отворим очите. Но дали вече не е прекалено късно?” -запита се тя. После закри лицето си с ръце и заплакa.
Няма коментари:
Публикуване на коментар