Гостенка

Днес поканих Есента на гости
и изпекох от канелените сладки, 
които толкова обича.
С карамел.
Ръждива котка зад полите ми наднича,
докато приготвям чая-
по старата рецепта за вълшебства
от бабиния пожълтял тефтер.
Извадих от платнените торби
есенциите със оранжев цвят
да овкусят красивия следобед.
Подмамени от сладкото пчели
потрепващи с крила си разговарят
за падащи листа…
Май гостенката вече е на път-
усещам по милувката на вятъра,
в перчема, в по-наситено червено,
по нишките, с които си плетат
паяците топличко одеяло,
по шарките на пухкавата шапка,
която си нахлупи храсталака,
в парче от захаросаното слънце,
което в чашата усмихнато подскача,
по кихащите таралежи,
в бърборещите кестени в панера,
в бурканчета със кехлибарен мед
и сладко,
побутващи се във килера.
В хихикащите винени бутилки,
които пазят своя вкус на лято,
с ухания на ароматни билки
и усещане за топлина,
която утрото във шала си завива…
Но ето тук е…тропа на вратата.
Съвсем навреме, тъкмо кипнах чая,
остава само нещо дребно-за разкош
да бодна хризантема във косата
и да извадя тиквения пай.
За Есента.

03/10/15