Беше в края на април когато Айлин се обади на Мартина и и предложи една кратка двудневна екскурзия в планината. Щяха да отседнат в едно малко селце близо до Банско в една кокетна къща за гости и да изкрат дните си в разходки сред природата и поход до върха, който не беше труден за катерене. Мартина прие с охота предлоьението и. Напоследък имаше доста натоварени дни и това щеше да и се отрази добре. Последната седмица и беше направо кошмарна, защото и се наложи да се разправя с една напориста родителка, според която щом си плаща тя е длъжна да свърши и нейната работа. Мартина се опита деликатно да и каже, че това е двустранен процес и ако иска детето и да се научи да говори правилно трябва да положи малко старание и в къщи, за да се упражняват нещата, които правят в кабинета и че не може да се разчита единствено на специалиста да оправя нещата. Родителката обаче съвсем не беше убедена и настояваше за по-голяма грижа към нейното дете. След няколо поредни разговора обаче търпението на Айлин започна да се изпарява и сутринта беше казала на майката, че щом отказва да участва в процеса на терапия с детето си, по-добре да се откаже, защото в такъв случай самата Айлин ще се откаже от случая. Родителката бясно изфуча от стаята като трясна силно вратата, но половин час по-късно се върна и се извини на Айлин.
"Два дни в планината…никак не е зле", помисли си тя. След няколко телефонни обаждания бяха уточнени подробностите и в петък следобяд вече пътуваха с колата на Виктор, който отиваше уж на семинар. Даже беше разпечатал фалшиви брошури и ги беше оставил в чекмеджето си, в случай, че Нора реши да провери.
Улисани в сладки приказки почти не усетиха пътя. Денят беше слънчев и доста топъл. Когато пристигнаха беше почти обяд. Домакините ги чакаха на двора, седнали на ръчно изработена дървена маса, която се намираше под асмата . Почерпиха ги с пресни плодове и домашно сирене. Селцето беше малко, но много красиво и спокойно. Чистият въздух изпълваше дробовете и действаше като освежителен душ на органите. Къщата, в която бяха настанени беше една от многото къщи за гости, които предлагаха нощувка и приготвена от тях храна. Пролетта се усещаше сякаш по-силно, тук в това прекрасно кътче, което беше толкова близо до планината. Ароматът на трева и цветя, жуженето на пчелите, кудкудякането на кокошките, веселото бърборене на съседите през плета може да те накара да се чувстваш особено. Решиха да се поразходят из селото и да обядват в някоя хубава механа. В съседния град живееше една близка приятелка на Мартина, с която поддърържаха връзка най-вече по телефона, но не се бяха виждали много отдавна. Мартина беше разбрала за нещастният пътен инцидент, при който беше загинал съпругът и неотдавна и все се канеше да я посети и ето,че сега и се предоставяше тази възможност. Уговориха се да се видят направо в механата.
Обстановката в" Трите чинара" много им хареса. Всичко беше в битов стил. Покривките бяха ръчно изработени от местната самодейна група, по стените имаше малки шарени черги, плетени чорапи и различни видове бърдучета и бъклици. Сервитъорите бяха облечени в народни носии и непрекъснато сновяха между масите. Малко след като бяха седнали дойде и приятелката на Мартина, с която останалите се запознаха и изкараха еднин чудесен обяд заедно.
Вечерта си запазиха маса в най-новият ресторант в селото, който се намираше в средата на голяма градина и масите бяха разположени така, че в средата се оформяше един малък дансинг около оркестъра, който свиреше народни музика. Голяма част от масите се намираха под дървен навес и тяхната маса беше една от тях. Ресторантът вече почваше да се пълни, когато те дойдоха. Всички бяха в приповдигнато настроение и истински се наслаждаваха на компанията си.
-Това е най-вкусният сач, който съм опитвала - каза Мартина, отхапвайки парче месо.
Искам да вдигна тост за нас - каза Виктор. - Аз се радвам изключително много, че съм имал щастието да ви познавам.
-И като имаме впредвид как сме се събрали мога да кажа, че съдбата определено има пръст в това - засмя се Мартина.
-Нищо в живота не е случайно, мила моя - каза Айлин.
След сладки приказки, смях, вкусна храна и кръшни хора вечерта приключи на дървената маса в двора. Половин час по-късно двете двойки се усамотиха в стаите си и всяка от тях мина на импровизации за останалата част от ноща.
Слънцето се прокрадваше между плътните пердета в стаята и един от лъчите му успя да погъделичка босия крак на Мартина и тя се размърда.
-Добро утро, сънчо! - целуна я Божидар, който вече се беше събудил и ровеше нещо на лаптопа си.
-Добро утро, мили. Знаеш ли…не съм се наспивала така кой знае откога.
Може би причината е в тишината и чистия въздух.
-Може би…Виктор и Айлин дали са станали вече? - попита Мартина, опитвайки се да види колко е часа.- Божичкоооо, девет часа!
-Преди малко слязоха да поръчат закуската Ще ни чакат долу. След закуската ще направим поход до върха, така че трябва да се облечем походящо.
-След десет минути съм готова - каза Мартина и се измъкна от леглото.
Когато тръгнаха към кухнята, усетиха миризмата на пържени филии и ароматен билков чай. Домакините бяха седнали да правят компания на Виктор и Айлин и им разказваха за развитието на селския туризъм в селото им.
След приятната закуска групата се отправи към планината. От селото до подножието се качиха с колата на Виктор, а след това щяха да използват лифта, за да стигнат до определена зона и оттам пеша до върха. Пътят не беше много стръмен, но щеше да им отнеме поне два часа да се изкачат.
Денят беше чудесен. Топлото пролетно слънце сякаш приветстваше малката група, която беше поела по стръмната пътека, по която щеше да стигне по-близо до него. Поляните бяха покрити с цветенца, които леко се поклащаха от лекия топъл ветрец, разнасящ надалеч аромата им, смесен с този на прясна трева. Виктор и Айлин вървяха отпред като се гонеха от време на време или пък се замеряха с трева. Айлин беше напълно преобразена. Цялото и лице сияеше. „Сякаш другия свят не съществува за нея”, помисли си Мартина докато я гледаше.
За какво си мислиш, Марти - попита я Божидар.
-Мисля си колко различна е Айлин, когато е с Виктор. Изцяло отдадена на чувствата си!
-Любовта прави с хората чудеса, мила...я ме виж мен - пошегува се Божидар. - Но шегата настрана, наистина е така!
-Чудя се има ли човек, който изглежда като Айлин без любовта му да бъде подложена на изпитания или винаги трябва да платиш цената на това да изглеждаш така.
-Може би тези изпитания ни учат колко ценни са нещата, след като сме ги извоювали.
-Ами ако не можем да ги извоюваме или се изплашим от последствията.
-Тогава няма на кого да се сърдим, освен на себе си, че не сме били достатъчно смели, мила моя.
-Но това е ужасно, скъпи! Има хора, които от страх се отказват от любовта си и цял живот живеят със спомени.
-Хубавото е, че не сме от тях, нали! - намигна и той и я целуна по върха на носа.
Айлин и Виктор бяха седнали на един голям камък за кратка почивка. Мартина и Божидар също се присъединиха. За хора от града, за който походите не бяха ежеднение, това си беше голямо натоварване и със сигурност утре всичките щяха да бъдат с мускулна треска. Но всичкото усилие определено си заслужаваше. Сред природата човек сякаш се пречистваше, сливаше се с цялата тази красота като в своя естествена среда, което всъщност не беше кой знае колко чудно като се има впредвид, че също е едно от нейните най-висши творения. Айлин беше откъснала едно голямо парче мъх и го внимателно го сложи върху една дървена кора. После нареди отгоре няколко малки шишарки, шарени камъчета и малки горски цветенца. Резултатът беше една красива декоративна градинка. - Обичам да правя разни неща от каквото ми попадне - засмя се тя накрая.
-Трябва да и намеря място в раницата да не се развали - каза Виктор.
-Не, Вики, ще я оставим тук. Нека я оставим на този камък и когато някой седне да си почива да му стане приятно като я види.
-Ах, доброто ми момиче - каза Виктор.- Е, тогава да вървим...върхът ни чака.
Върхът беше съвсем близо. Въздухът беше по-разреден, облаците по-ниско, а птиците кръжаха над главите им. Ето, че скоро малката пътечка ги изведе на широка поляна. Това беше края на пътя им, оттам нататък беше небето. Трудно беше да се опише какво чувства човек, когато застане горе на върха, единственото човешко същество и орлите.В такъв момент осъзнаваш колко нищовен си всъщност в ръцете на природата, една малка прашинка на фона на огромните скали, дървета и височината, на която се намираш.
Групата застана на билото и занемя. Всеки един по отделно почувства това, което те кара да затаиш дъх и да си щастлив от това, че си жив и може да видиш всичко това.
Те бяха единствените, които се намираха на върха. Седнаха на земята и погледнаха надолу, където се простираха две големи езера. Сякаш това бяха очите на планината, големи и сини, които отразяваха скалите наоколо.Тишината беше толкова голяма,че на моменти имаш чувството, че можеш да чуеш как расте тревата.
Божествено е! Само ние и орлите - каза Мартина. Може би на такова място човек разбира колко нищожни изглеждат проблемите ни в ежедневието.
-Затова трябва да ходи по-често по-горите - каза Божидар.
-Аз не мога да се нагледам на цялата тази красота, каквото и да кажа ще е малко да изразя как се чувствам на това място, близо до слънцето - каза Айлин загледана в облаците, които се носеха наоколо подобно на малки прозрачни снопчета памук. На такова място бих се оженила! -каза тя внезапно.
Всички млъкнаха за момент, замислени над думите на Айлин.
-Да се оженим тогава! Какво по-хубаво място от това ще намерим за нас двамата, Айлин!
Искаш ли? – попита Виктор със сериозен глас.
Искам! - усмихна му се тя и го прегърна.
В началото Божидар и Мартина се засмяха на предложението на Виктор, но после си дадоха сметка, че той наистна говори сериозно.
"Два дни в планината…никак не е зле", помисли си тя. След няколко телефонни обаждания бяха уточнени подробностите и в петък следобяд вече пътуваха с колата на Виктор, който отиваше уж на семинар. Даже беше разпечатал фалшиви брошури и ги беше оставил в чекмеджето си, в случай, че Нора реши да провери.
Улисани в сладки приказки почти не усетиха пътя. Денят беше слънчев и доста топъл. Когато пристигнаха беше почти обяд. Домакините ги чакаха на двора, седнали на ръчно изработена дървена маса, която се намираше под асмата . Почерпиха ги с пресни плодове и домашно сирене. Селцето беше малко, но много красиво и спокойно. Чистият въздух изпълваше дробовете и действаше като освежителен душ на органите. Къщата, в която бяха настанени беше една от многото къщи за гости, които предлагаха нощувка и приготвена от тях храна. Пролетта се усещаше сякаш по-силно, тук в това прекрасно кътче, което беше толкова близо до планината. Ароматът на трева и цветя, жуженето на пчелите, кудкудякането на кокошките, веселото бърборене на съседите през плета може да те накара да се чувстваш особено. Решиха да се поразходят из селото и да обядват в някоя хубава механа. В съседния град живееше една близка приятелка на Мартина, с която поддърържаха връзка най-вече по телефона, но не се бяха виждали много отдавна. Мартина беше разбрала за нещастният пътен инцидент, при който беше загинал съпругът и неотдавна и все се канеше да я посети и ето,че сега и се предоставяше тази възможност. Уговориха се да се видят направо в механата.
Обстановката в" Трите чинара" много им хареса. Всичко беше в битов стил. Покривките бяха ръчно изработени от местната самодейна група, по стените имаше малки шарени черги, плетени чорапи и различни видове бърдучета и бъклици. Сервитъорите бяха облечени в народни носии и непрекъснато сновяха между масите. Малко след като бяха седнали дойде и приятелката на Мартина, с която останалите се запознаха и изкараха еднин чудесен обяд заедно.
Вечерта си запазиха маса в най-новият ресторант в селото, който се намираше в средата на голяма градина и масите бяха разположени така, че в средата се оформяше един малък дансинг около оркестъра, който свиреше народни музика. Голяма част от масите се намираха под дървен навес и тяхната маса беше една от тях. Ресторантът вече почваше да се пълни, когато те дойдоха. Всички бяха в приповдигнато настроение и истински се наслаждаваха на компанията си.
-Това е най-вкусният сач, който съм опитвала - каза Мартина, отхапвайки парче месо.
Искам да вдигна тост за нас - каза Виктор. - Аз се радвам изключително много, че съм имал щастието да ви познавам.
-И като имаме впредвид как сме се събрали мога да кажа, че съдбата определено има пръст в това - засмя се Мартина.
-Нищо в живота не е случайно, мила моя - каза Айлин.
След сладки приказки, смях, вкусна храна и кръшни хора вечерта приключи на дървената маса в двора. Половин час по-късно двете двойки се усамотиха в стаите си и всяка от тях мина на импровизации за останалата част от ноща.
Слънцето се прокрадваше между плътните пердета в стаята и един от лъчите му успя да погъделичка босия крак на Мартина и тя се размърда.
-Добро утро, сънчо! - целуна я Божидар, който вече се беше събудил и ровеше нещо на лаптопа си.
-Добро утро, мили. Знаеш ли…не съм се наспивала така кой знае откога.
Може би причината е в тишината и чистия въздух.
-Може би…Виктор и Айлин дали са станали вече? - попита Мартина, опитвайки се да види колко е часа.- Божичкоооо, девет часа!
-Преди малко слязоха да поръчат закуската Ще ни чакат долу. След закуската ще направим поход до върха, така че трябва да се облечем походящо.
-След десет минути съм готова - каза Мартина и се измъкна от леглото.
Когато тръгнаха към кухнята, усетиха миризмата на пържени филии и ароматен билков чай. Домакините бяха седнали да правят компания на Виктор и Айлин и им разказваха за развитието на селския туризъм в селото им.
След приятната закуска групата се отправи към планината. От селото до подножието се качиха с колата на Виктор, а след това щяха да използват лифта, за да стигнат до определена зона и оттам пеша до върха. Пътят не беше много стръмен, но щеше да им отнеме поне два часа да се изкачат.
Денят беше чудесен. Топлото пролетно слънце сякаш приветстваше малката група, която беше поела по стръмната пътека, по която щеше да стигне по-близо до него. Поляните бяха покрити с цветенца, които леко се поклащаха от лекия топъл ветрец, разнасящ надалеч аромата им, смесен с този на прясна трева. Виктор и Айлин вървяха отпред като се гонеха от време на време или пък се замеряха с трева. Айлин беше напълно преобразена. Цялото и лице сияеше. „Сякаш другия свят не съществува за нея”, помисли си Мартина докато я гледаше.
За какво си мислиш, Марти - попита я Божидар.
-Мисля си колко различна е Айлин, когато е с Виктор. Изцяло отдадена на чувствата си!
-Любовта прави с хората чудеса, мила...я ме виж мен - пошегува се Божидар. - Но шегата настрана, наистина е така!
-Чудя се има ли човек, който изглежда като Айлин без любовта му да бъде подложена на изпитания или винаги трябва да платиш цената на това да изглеждаш така.
-Може би тези изпитания ни учат колко ценни са нещата, след като сме ги извоювали.
-Ами ако не можем да ги извоюваме или се изплашим от последствията.
-Тогава няма на кого да се сърдим, освен на себе си, че не сме били достатъчно смели, мила моя.
-Но това е ужасно, скъпи! Има хора, които от страх се отказват от любовта си и цял живот живеят със спомени.
-Хубавото е, че не сме от тях, нали! - намигна и той и я целуна по върха на носа.
Айлин и Виктор бяха седнали на един голям камък за кратка почивка. Мартина и Божидар също се присъединиха. За хора от града, за който походите не бяха ежеднение, това си беше голямо натоварване и със сигурност утре всичките щяха да бъдат с мускулна треска. Но всичкото усилие определено си заслужаваше. Сред природата човек сякаш се пречистваше, сливаше се с цялата тази красота като в своя естествена среда, което всъщност не беше кой знае колко чудно като се има впредвид, че също е едно от нейните най-висши творения. Айлин беше откъснала едно голямо парче мъх и го внимателно го сложи върху една дървена кора. После нареди отгоре няколко малки шишарки, шарени камъчета и малки горски цветенца. Резултатът беше една красива декоративна градинка. - Обичам да правя разни неща от каквото ми попадне - засмя се тя накрая.
-Трябва да и намеря място в раницата да не се развали - каза Виктор.
-Не, Вики, ще я оставим тук. Нека я оставим на този камък и когато някой седне да си почива да му стане приятно като я види.
-Ах, доброто ми момиче - каза Виктор.- Е, тогава да вървим...върхът ни чака.
Върхът беше съвсем близо. Въздухът беше по-разреден, облаците по-ниско, а птиците кръжаха над главите им. Ето, че скоро малката пътечка ги изведе на широка поляна. Това беше края на пътя им, оттам нататък беше небето. Трудно беше да се опише какво чувства човек, когато застане горе на върха, единственото човешко същество и орлите.В такъв момент осъзнаваш колко нищовен си всъщност в ръцете на природата, една малка прашинка на фона на огромните скали, дървета и височината, на която се намираш.
Групата застана на билото и занемя. Всеки един по отделно почувства това, което те кара да затаиш дъх и да си щастлив от това, че си жив и може да видиш всичко това.
Те бяха единствените, които се намираха на върха. Седнаха на земята и погледнаха надолу, където се простираха две големи езера. Сякаш това бяха очите на планината, големи и сини, които отразяваха скалите наоколо.Тишината беше толкова голяма,че на моменти имаш чувството, че можеш да чуеш как расте тревата.
Божествено е! Само ние и орлите - каза Мартина. Може би на такова място човек разбира колко нищожни изглеждат проблемите ни в ежедневието.
-Затова трябва да ходи по-често по-горите - каза Божидар.
-Аз не мога да се нагледам на цялата тази красота, каквото и да кажа ще е малко да изразя как се чувствам на това място, близо до слънцето - каза Айлин загледана в облаците, които се носеха наоколо подобно на малки прозрачни снопчета памук. На такова място бих се оженила! -каза тя внезапно.
Всички млъкнаха за момент, замислени над думите на Айлин.
-Да се оженим тогава! Какво по-хубаво място от това ще намерим за нас двамата, Айлин!
Искаш ли? – попита Виктор със сериозен глас.
Искам! - усмихна му се тя и го прегърна.
В началото Божидар и Мартина се засмяха на предложението на Виктор, но после си дадоха сметка, че той наистна говори сериозно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар