Из " Приказки за живота на големите"

                                                        За цветовете в живота

Всяко нещо в света има цвят. Дори и онези, които мислим за абсолютно безцветни. Това, че не може да го видим, не значи, че не съществува. Много лесно отричаме нещата, които не разбираме. Даже понякога дори и не се опитваме. Може би всеки от нас носи в себе си цвят, който не виждаме. Но може да усетим. С душата си. Опитайте се да видите цветовете на хората около себе си. Ще се учудите, когато изведнъж се изправите пред един чуден шарен свят, с шарени хора. Никой цвят на света, обаче, не е съвсем чист. Ако се вгледаме добре ще видим съвсем леко доловими сенки и нюанси. Също като хората.  Те могат да бъдат цветни и безцветни. Някои даже толкова безцветни, че почти се разтварят в прозрачното на въздуха около нас. Какво ли е да бъдеш безцветен? Може би никога няма да разберем? Защото не бихме искали да бъдем прозрачни, за да узнаем. А ако попитаме някой безцветен какво е, дали ще ни каже? И дали ще можем да видим безцветните думи, с които говори?  Дали изобщо може да види, че е безцветен? Интересно какво е лишило безцветния човек от цвят?  Може би очите, с които гледат света имат някакъв старнен филтър, който пречупва светлината така, че остава само бяло и неговите нюанси. Има ли изобщо нюанси бялото?  Чудно защо винаги определяме някой безцветен човек като сив, а не като бял. В сивото поне има някакви оттенъци. А бялото е чисто, в него няма друго, освен бяло. Никой не може да бъде само един цвят. Защото в хората бушуват всякакви чувства. Дори и най-безцветните имат своите силни безцветни чувства, които ги оцветяват. Приличат на отпечатък от ярка картинка върху другата половина на листа. Бледи, но все пак ги има. Колкото по-силни са чувствата, толкова по-ярки са цветовете. Вероятно се е случвало да почувствате студ от някой, когото срещате. Или да ви става светло и красиво само като го чуете. Или пък да усетите позната топлина от друг, който виждате за първи път, но грабва сърцето ви и остава приятел за цял живот. Може би хората с еднакви цветове се намират лесно въпреки цялата тази смесица от топли и студени цветове и се преливат в едно общо цветно приятелство. И колкото по-дълго продължава, толкова по-ярки стават цветовете му.
Интересно как се раждат приятелствата. В онези, които започват в детството и продължават с годините няма нищо необичайно. Там нещата следват естественото си развитие. Но има и такива, които се появяват съвсем неочаквано и стават също толкова безценни, колкото са и другите. Ние ли намираме новите си приятели или те нас? Това едва ли има някакво значение, когато разбираме, че ни вълнуват едни и същи неща и се смеем на едни и същи смешки. Някои от тях може да срещнем на най-обикновени места. Други-на съвсем неочаквани. А трети-във Фейсбук:) Понякога късно осъзнаваш, че си познавал хора от дълги години, но не си имал възможност да разбереш колко страхотни, всъщност, са те. Може би ни е нужна зрялост, която идва с годините и тогава разбираме кои, в действителност, са истинските хора, които си заслужава да познаваме. И когато такива, които сме мислели, че познаваме може да ни предадат и да се почувставаме разочаровани, трябва да се радваме на  онези, които някога  само сме поздравявали и които могат да ни окажат подкрепа във важен момент и да останат трайно в живота ни. Такива хора не могат да са безцветни. Те носят розовия изгрев в душата си и щедро раздават от цветовете си, когато усетят, че имаш нужда. Защото не е нужно да им казваш нищо. Те просто усещат. С цветовете си.