В търсене на блясъка...

     

   Стъпки в пясъка (част 2)

Тогава нещо трепна в сърцето и и зави по пътя, който сочеше табелата. Дали понякога инстинктивно усещаме че дадено място ще отговори на въпросите,които имаме. Странно, но когато видя маргаритките, си спомни за онази глупава детска игра “ Обича ме , не ме обича” и си помисли,че тук може да си обясни всичко, което и се случваше и да даде нова посока на мислите и живота и.
Тесния път криволичеше между красиви градини и цветни поля, където се полюшваха нацъфтели метличини и високи тънки треви. Пътят я доведе до центъра на малко рибарско селище, което по това време на годината привличаше хората с вкусните си морски деликатеси, които се предлагаха в няколкото малки ресторантчета. Яна остави колата на единствения паркинг в центъра и седна да изпие чаша кафе в първото кафене, което видя. За пръв път идваше на острова. Беше пътувала в тази посока, но никога преди не беше обръщала внимание на тази табела с маргаритките. Имаше късмет, че не завари прилива, защото щеше да и се наложи да чака с часове водата да се отдръпне от моста. Тя се огледа. Беше доста рано и нямаше много посетители. От масата и се виждаха рибарски лодки и корабчета с различни размери, които бяха накацали смешно в калта, чакайки водата отново да дойде. Лекия полъх донесе онзи приятен мирис на море и водорасли и тя затвори очи. В главата и нахлуха спомени, които отдавна беше забравила.Чудно как някои миризми никога не се забравят. Може би защото спомените, свързани с тях са били толкова ярки, че ни карат да потръпваме всеки път, долавяйки ги във въздуха. Звуците, цветовете и ароматите могат да извадят и най-дълбоко дремещия в съзнанието ни спомен и да презаредят душите ни.

Реши да се поразходи и тръгна по тясната крайбрежна уличка, на която бяха наредени лодки. Направи няколко снимки и тръгна в обратна посока. Намери малка пътечка, обрасла с трева, която водеше до дълга дървена пътека, която стигаше да пясъчен бряг, изпъстрен с шарени камъчета, едри мидени черупки и раковини. Тя седна на пясъка и се загледа в чайките, които нахално я разглеждаха. Тя извади от чантата си изсъхналия кроасан и го разчупи. Хвърли парченцата на чайките и те веднага се нахвърлиха върху тях. Яна се чувстваше много добре. Плясъкът на вълните я успокояваше и позволяваха да подреди разбърканите си мисли. Когато погледна часовника си беше малко след три. Изобщо не беше усетила, че е минало толкова време. Реше да остане тук за няколко дни. Трябваше да се върне в центъра и да намери някоя къща за гости или хотел, за да си остави багажа и да си почине. Мина отново по дъсчената пътека над плитката река и се върна пак на пътечката, обрасла с трева. На  отсрещната страна на пътя бяха наредени красиви къщи с бели огради и цъфтящи дървета и храсти. Тя се наведе да извади апарата си да ги снима, когато видя няколко лодки, скрити от тревата, в които сигурно живееха рибари ако се съдеше по развяващите се шарени ризи на опънатото въже. Това, което привлече вниманието и, обаче, беше палубата на един кораб-къща, която беше пълна с цветя. На перваза на горните каюти бяха сложени саксии с висящи цветя в жълто, оранжево и червено, а на палубата бяха наредени различни цъфтящи храсти, палми и сандъчета с решетки, на които се извиваха розови и бели пасифлори. Беше забележително. За пръв път виждаше такава импровизирана градина на кораб. Направи няколко снимки и се върна в центъра. Попита в кафенето, което беше отседнала по-рано къде може да остане за няколко дни. Жената зад бара услужливо и подаде няколко брошури, от които Яна можеше да си избере къде да отседне. Обикновено хората, които живеят на подобни малки местенца, бяха изключително услужливи и готови да помогнат. Може би затова Яна обичаше малките селища. Имаше някаква изключителна атмосфера, която те завладяваше с чувството, че се намираш сред приятели. Tя седна в колата и разгледа брошурите. За малък остров като този имаше доста голям избор. В старата му част имаше един чудесен хотелски комплекс, предлагащ много удобства, както и място за нощни забавления, но на Яна не беше до шумотевици сега. Поколеба се между една къща за гости, предлагаща кетъринг и една от вилите, разположени на самия бряг, където предлагаха нощувка и закуска. В крайна сметка избра розовата вила с къдрав покрив, която хареса от пръв поглед. Заприлича и на онези красиви илюстрации от приказките на Шарл Перо. Вилата сякаш беше направена от розови вафлени стени и украсена с дантела от сметана. Ето че пак потръпна. Също, когато видя табелата сутринта. Имаше усещането, че нещо се носи във въздуха. Беше време да тръгва.
Вилата надмина очакванията и. На живо изглеждаше още по-приказна. Яна уреди формалностите по нанасянето и влезе вътре. Имаше стая с кухненски бох и баня с тоалетна, което и беше напълно достатъчно. Дървената веранда отпред беше малка, но достатъчно голяма за огромния плетен стол, на който можепе да се любуваш на гледката, която с еоткриваше. Точно от това място се нуждаеше тя. Тук може би щеше да получи отговори на въпросите, които я измъчваха.