Чадър за мечти

Седеше на почернелия от водата дънер и гледаше с усмивка двете двойки розово фламинго, които ровеха с човките си във водата. Обичаше да идва тук и да гледа езерото. Това място и даваше спокойствие и в същото време изпълваше цялото и същество с енергия и настроение. Радваше се на своето тайно “островче”, на което  можеше да остава насаме със себе си и да чува собсвените си мисли. Обичаше да се разхожда сама. Винаги носеше шарени дрехи, чудати прически  и един плетен оранжев чадър. Може би заради това повечето хора я смятаха за странна. Интересно как лесно могат да те нарочат за странен. Само защото не те разбират и защото не споделяш разбиранията им. Повечето дори не се и опитваха да я разберат, да научат нещо повече за нещата, които прави, за мечтите, в които вярва. Тя се засмя. Животът си вървеше, но сякаш разбиранията на хората не се променяха. Това не я интересуваше. Хорското мнение никога не беше я вълнувало особено. Живееше живота, който обичаше, носеше дрехи, каквито харесваше, вярваше в нещата, които правеше и нищо не можеше да я отколони от пътя, по който беше поела. Искрено вярваше, че няма невъзможни неща. Стига човек да пожелае нещо достатъчно силно, то ще се случи.
Едно фламинго се доближи до нея и я погледна втренчено. Извади от чантата си една бисквита и му я подаде. Фламингото отвори човката си и я грабна, а после бързо се отдалечи. Тя се засмя весело. Стори и се, че и фламингото и се усмихва. Това, разбира се, беше малко спорно, защото не можеше точно да се каже как се усмихва фламингото, или каквато и да е друга птица или животно. Но като се замисли човек, възможно ли е животните и птиците и растенията да не се могат да усмихват? Може би не, но вероятно малко хора могат да видят тези усмивки. Както сега тя видя усмивката на фламингото.
След малко реши да тръгва и отвори оранжевия си чадър. В парка се размина с група хора. Едно малко момиченце учудено  я погледна. - Защо носиш чадър в това хубаво време?- попита момиченцето. Защото е вълшебен- отговори тя. - Помага ми да не забравям, че на света всичко е възможно, стига много силно да поискаш нещо. Хората я погледнаха недоверчиво и поклатиха глава. - Ама, че щуротии говориш момиче!
-Не са щуротии-каза тя и им се усмихна. - Аз наистина вярвам в това!
-И как ти помага точно този чадър? -попита отново момиченцето.
- С него мога да летя! -каза тя.
- Да летиш ли?-отново се възмутиха останалите. -Хайде, де! Никой не може да лети с чадър!
-Аз мога-упорстваше тя. - Защото вярвам, че мога!
След това вдигна високо чадъра и го завъртя няколко пъти. Няколко минути нищо не се случи и хората самодоволна потриваха ръце и кимаха с глави един на друг. - Ето, видяхте ли? Вятър работа!
И тогава наистина отнякъде се появи вятър. Топъл вятър, който повдигна чадъра високо, високо, заедно с момичето, което го държеше. Косите и се развяваха и смехът и се носеше във въздуха. Помаха с ръка към зяпналите от изненада хора и направи пирует във въздуха. Погледна към вятъра, а той и се усмихна. С най-хубава си вятърна усмивка, която имаше...