Айлин стана много преди часовника да я събуди. Ако изобщо можеше да се каже, че е спала през нощта, след ужасния скандал със съпруга и, малко преди да отиде нощна смяна. Опита се да стане, но усети силна болка в крака и ръката и се отпусна леко в леглото. После внимателно се изправи и отиде в банята, накуцвайки леко. Пусна студената вода и наплиска лицето си след което го избърса в пухкавата хавлиена кърпа. Взе крема си за лице от шкафа и се погледна в огледалото. „Божичко”, въздъхна тя и докосна бузата си. На лявата скула имаше голяма синина. „Явно ме е ударил по-силно, отколкото си мислех, разплака се тя.” Обикновено не я удряше по лицето, но снощи направо беше откачил. Беше обезумял от ревност и я обвиняваше във всички грехове на света. Тя се опита да обърне всичко на шега, но това още повече го разяри и така я бутна, че тя политна назад и удари ръката си в гардероба. Но това не беше достатъчно и той продължи да я блъска и удря където свари, докато тя се свлече безпомощно на пода и се сви като бездомно малко кученце. След това отиде на работа. Добре, че малкото и момиченце остана при майка му тази вечер. Цяла вечер се въртя неспокойно в леглото, люшкайки се в междинната зона на съня и действителността и когато вече започна да се развиделява, стана преди часовника. Главата и и тежеше, а очите и бяха зачервени и леко подпухнали. Как щеше да издържи днешната смяна в болницата, особено когато отделението беше пълно. Тя закри лице с длани, а после леко разтри слепоочията си. После извади една тубичка с фон дю тен, с голямо покритие и скри издайническия белег на снощния скандал. Лицето и излеждаше перфектно. Никога не беше имала нужда от фон дю тен, защото имаше прекрасна бяла кожа и лицето и беше красиво и гладко, без нито едно петънце. Айлин беше изключително красива жена. Бялата и кожа беше в контраст с черната и коса. Имаше тъмни очи и красиво извити вежди, малко изящно носле и най-красивата усмивка на света, която стопяваше лошото настроение на всеки, на който я покажеше. Когато се смееше на бузите и се появяваха красиви трапчинки, които още повече засилваха чара и. Човек не можеше да спре да я гледа. Беше красива като лунно сияние, точно това означаваше и името и. И в болницата също много я обичаха. Тя се отнасяше с разбиране и съчувствие на болните, за които отговаряше, както и за техните близки, които се притесняваха за състоянието им. Тя беше старша сестра във вътрешно отделение на Общинската болница от близо две години и се ползваше с уважението на колегите и пациентите. Никой там дори не подозираше какво се случва в личния и живот. Още повече, че съпругът и беше от стара фамилия и се ползваше с голям авторитет, а пък и работеше към полицията. Бяха женени вече почти пет години и имаха момиченце на три години и половина. Заради разпокъсаните им смени и дежурства и на двамата, за малката принцеса се грижеха двете баби, но пък се забавляваха чудесно, когато Айлин почиваше. Николай, мъжът и, обожаваше дъщеря им и се грижеше много за това нищо да не и липсва. Пред хората беше изключително мил и грижовен, но у дома обичаше да командва и да налага мнението си, което обаче беше прекалено за свободолюбивия дух на Айлин. Оттам започнаха и проблемите между тях. Тя беше достатъчно умна и интелигентна, за да позволява да и се казва как да говори, как да се облича, къде да ходи и с кой да се среща. Беше израстнала в семейство, което ценеше правото на избор и я беше научило да отстоява мнението и позициите си, което я подкрепяше във всеки един нейн избор. Понякога и даваха мнението или съветите си, но никога не се опитваха да повлияят на решенията и, защото знаеха, че ще направи каквото си е наумила. Не се опитаха да го направят и когато им съобщи, че е решила да се ожени за Николай. Малко бяха притеснени в началото защото той беше българин, а те турци, макар че какво значение имаше когато от три поколения живееха тука и дори никога не бяха ходили в Турция. Но все пак, не беше много обичайно, особено пък и когато семейството е от известен род. Но блясъкът в очите на Айлин разсея съмненията и след срещата с родителите на Николай вече бяха убедени,че няма за какво да се притесняват. Семейството на Николай беше широкосроено и не робуваше на разни предразсъдъци. Майката беше директор на частна детска градина, а бащата на Николай беше архитект. Те бяха очаровани от красотата и способностите на Айлин, от усета и към красивото и таланта и да създава красиви неща от всякакви подръчни материали. Правеше красиви пана от стари грамофонни плочи, които можеш да закачиш на стената. Загряваше ги леко във фурната, докато се деформират в разни интересн форми и след това залепяше разни мъхове, кора от дърво, изсъхнали сухи цветя и клони, разни цветенца от разтегателна хартия, които се превръщаха в едни чудесни картини с аромат на гора. Никой от двете семейства не подозираше, че между Айлин и Николай има проблеми. Събираха се заедно на големите християнски и мюсюлмански празници и си изкарваха наистина чудесно. Напоследък обаче Айлин и Николай или идваха самостоятелно на тези сбирки или пък изобщо не идваха под предлог, че за заети в работата. Никой не подозираше какво се опитваше да скрие тя с обилното количество качествен грим и усмивката сутрин. Айлин се погледна отново. Сега беше по-добре. Синината на лявата скула не се виждаше. Оставаше да сложи малко сенки, червило и руж и беше готова. Изглеждаше наистина прекрасно. Искаше и се обаче да не и се налага да слага този грим, за да изглежда така.
Телефонът и иззвъня. Виктор. Тя се усмихна когато го чу да казва: „Добро утро, прелестна! Надявам се, че ще имаш време за едно кафе преди работа.” Поколеба се за момент, но после твърдо каза: „ Разбира се, че имам. Ще се видим там”, след което затвори телефона. Остана за малко с телефона в ръка, вперила поглед през прозореца, надявайки се да види някакъв знак, който да и подскаже какво да прави.
Как е възможно човек да бъде толкова щастлив и толкова нещастен в същото време. Трябваше да внимава. Ако Николай разбере за Виктор, просто не и се мислеше какво можеше да направи. Никога не би си помислила да започва връзка, но просто се случи. Това е едно от нещата, които се случват и няма как да се обяснят, а само да се почувстват. Може би болшинството от хората биха казали, че си го търси и биха оправдали съпруга и, но тя най-добре знаеше каква е истината и какво трябваше да изтърпява всеки ден, много преди Виктор да се появи в живота и. А когато се появи, тя изведнъж се почувства в безопасност. Сякаш го беше познавала цял живот. Имаше чувството, че може да му разкаже живота си. Не очакваше хората да го разберат и си представяше пазителите на морала размахващи укорително с пръст, готови да залеят с кал. Но не я интересуваше. Единственото нещо, което знаеше е, че е срещнала истинската любов, пламенна и поглъщаща, любовта, която опиянява и гори като огън; която не се интересува от възраст, религия, раса, политическа принадлежност и всякакви измишлъотини на човечеството. Как да очаква да я разберат, когато в днешно време повечето семейства живееха като съквартиранти, сключили изгодна сделка. Мъжът ще си ходи където си поиска, жената ще бъде обезпечена и ще мълчи и пред всички ще са прекрасно семейство, което живее щастливо! Такъв фалш и лицемерие! От тези ли хора да очаква разбиране?! Единствено хора, които са изпитали подобна любов биха разбрали. Когато такава любов те връхлети, тя помита всичко наоколо. Земята и небето се сливат в едно и не съществува нищо друго, освен да бъдеш с човека, който си чакал цял живот. Може би наистина има нещо вярно в думите, че всеки човек има своята точна половинка и най-великото щастие е да я откриеш навреме. Понякога цял живот не стига за това, но има малцина щастливци, които са познали Любовта. Айлин често чуваше хората да казват, че няма истинска любов, че тя е измислена и съществува само в книгите, за да пълнят главите на младите момичета с глупости. Но тя беше убедена, че грешат. Нима може да се опише нещо толкова силно ако не е почувствано. Тя вярваше в съдбата. Вярваше, че всяко нещо, което случва има своята причина и време за това. Знаеше, че след лошото винаги има хубаво, природен закон.
Няма коментари:
Публикуване на коментар