С Виктор се срещнаха за първи път в клиниката, в която работеше като рехабилитатор. Имаше проблем с десния крак и имаше нужда от терапия. Когато влезе и му подаде ръка за поздрав, сякаш и двамата бяха поразени от мълния. Такова чувство не беше изпитвала никога досега. Сякаш идваше при стар приятел, с когото не се бяха виждали с години. Това всъщност не беше първата има среща. Бяха се срещнали много години преди това, когато той беше млад мъж на около двайсет и пет години, а тя съвсем малко момиченце на около десет години. Това обаче откриха с течение на времето. Дядото на Виктор на времето имал малка бакалия и Виктор често му помагал. Интересното обаче е, че малкото момиченце още тогава направило силно впечатление на младежа, защото било изключително красиво и усмихнато. Когато си тръгвало с майка си и покупките, от джоба и паднала една малка пластмасова четирилистна детелина. Виктор я намерил и тръгнал да ги догони, но вече нямало никой на улицата. Жал му било да изхвърли детелината и затова я мушнал в една коледна картички и тя стоеше там забравена много дълго, до момента в който Айлин случайно не я намери в една кутия с купчина стари писма и картички.
Тя въздъхна. И как после да не вярваш, че няма нищо случайно! Виктор е бил предопределен за нея! Той беше много по-голям от нея, имаше семейство, но това беше любов!Нищо друго нямаше значение! Те просто искаха да изживеят любовта си, сякаш напук на целия останал свят. Айлин дори вече не се страхуваше, че Николай ще разбере. Това, което я ужасяваше беше, че той може да вземе детето и никога да не позволи да я види. Даже беше сигурна, че точно това ще направи, защото знаеше, че нищо друго няма да я спре. Беше и дошло до гуша от безкрайните му упреци и ергенски сбирки, от начина по който се опитваше да я почини и да я държи под контрол. След раждането на малката Дани се опита да я накара да не се връща на работа, а да си остане вкъщи. Но Айлин беше категорична. Тя имаше планове за живота си, искаше да продължи в Медицински университет и да бъде лекар. Опита се да му обясни, че това е важно за нея, за живота им, но Николай не беше убеден. Тогава за първи път видя онзи странен блясък в очите му, блясък, които виждаше всеки път, когато нещо не му харесваше, знак, който я предупреждаваше, че не я чака нищо добро след това. С ужас си спомни как същата вечер посреднощ я беше събудил и я беше сграбчил за шията, размахвайки служебния си пистолет. Очите и се бяха разширили от страх и не смееше да мръдне. Не можеше да повярва, че това е истина и не разбираше защо е това. „Следаващия път, когато имаш някакви планове, ще ги споделяш първо с мен’ заплашително изсъска Николай. ‘Тук аз определям плановете, трябва вече да си наясно”- каза той и грубо я блъсна на леглото. Цяла нощ Айлин не можа да заспи от страх, че може пак да я събуди. Реши, че няма да казва на никого. Това беше личен въпрос и трябваше да се справи сама. Може би трябваше да се опита да говори повече с него, да го научи да владее гнева си. Но пет години след това нещата си продължаваха. Просто се опитваше да си мълчи или да се съгласява, за да не го предизвиква. Добре, че работата му беше такава, че имаше възможност да остава за малко сама на спокойствие, без да и диша във врата. Единствено пред Дани не смееше да вдига скандали и да се разправя. Когато майката на Николай беше забелязала тъмните кръгове под очите на Айлин и напрегнатото и изражение, я попита какво става. Айлин почти се разплака докато и разказваше една от случките, като излъга, че това се е е случило само веднъж. Свъкърва и само я прегърна и се усмихна: „Такива са мъжете, мила! Просто трябва да си мила с него, да не го предизвикваш, какво толкова, че те е шляпнал малко, то и ти си...как да кажа...малко своенравна, нали?” Айлин се отдръпна като ужилена. Какво говореше тази жена? Не можеше да повярва на ушите си. Погледна я изненадано и изведнъж... разбра. Николай беше син на баща си и беше същият като него, властен тиранин. И това продължаваше с години. Гадни лицемери! Никога няма да се примири с това, никога!
Когато реши да го напусне лежа в болница една седмица. Месец след това след гостуване при родителите си с малката Дани му се обади и каза, че няма да се прибере повече. На другия ден, докато тя е на работа Николай беше отишъл у тях и със сълзи на очи и казваше колко съжалява и моли за прошка, как нямало за какво да живее ако Айлин и Дани не са при него. Когато Айлин се прибра по-късно от работа, говориха с нея и я посъветваха да му даде един шанс. Всеки човек може да прави грешки, но трябва да му дадем шанс да се поправи, така казваше баща и. Само че някои хора са си лоши по природа и никога не се поправят. Само че добър човек като баща и нямаше как да го знае. И така Айлин се прибра вкъщи с малката Дани и още същата вечер разбра какво значи да нараниш достойнството на Николай. Това беше последния сериозен побой и от доста време я беше оставил на мира (може би заради приятелката, която имаше отскоро и всички, включително и Айлин знаеха за нея) до снощи.
Постоянно я разпитваше къде е била вчера и не спираше да я разтърсва за раменете. Дали някой не беше подшушнал нещо. Айлин беше изключително предпазлива при срещите с Виктор и винаги гледаше да бъде на места, където има много хора, защото както казват „най-сигурния начин да скриеш нещо е да го направиш на място, пълно с хора.” Но ако знаеше нещо със сигурност нямаше да пропусне шанса да го спомене, за да напомни колко велик е той.
Айлин погледна часовника. Беше се отплеснала в мислите си и не забеляза, че времето лети. Облече един бледорозов кашмирен пуловер и карираната пола в розово и кафяво, сложи телефона в чантата си и излезе.
Мястото, където щяха да се срещнат с Виктор беше едно малко кафене, близо до болницата и по това време нямаше чак толкова хора. Не беше от най-романтичните места, но това нямаше абсолютно никакво значение щом можеха да са заедно. Освен това беше и най-безопасно, защото постоянно имаше хора, идваха и колеги от болницата, така че дори и някой да ги видеше, нямаше да бъде нещо необичайно, още повече, че тя му беше и пациентка преди време. Те разбира се внимаваха да не бъдат засичани твърде често защото ако някой си направеше труда да забележи, че идват няколко пъти и сядат винаги на една съща маса, а ако беше малко по-любопитен и още по-наблюдателен нямаше как да не забележи искрите, които прехвърчат във въздуха. Докато вървеше Айлин се обади на свекърва си да каже, че след работа ще мине да вземе Дани, защото утре почива. После с голямо нежелание набра номера на Николай да го пита дали има нещо против тя да вземе детето. Николай, очевидно в добро настроение каза, че няма нищо против. Спокойна, че всичко е наред, Айлин се усмихна и пресече улицата. Когато го видя да седи на масата сърцето и подскочи, както ставаше при всяка тяхна среща. Виктор беше хубав мъж и всяка жена би искала да има мъж като него. Той беше висок, с хубава фигура, която подържаше с плуване два пъти седмично, имаше леко мургава кожа, черна права коса и пъстри очи. Имаше благ поглед и нежна усмивка. Беше един от онези хора, за които би казал от пръв поглед, че е добряк. И наистина беше такъв.
-Здравей, Айлин! Изглеждаш прекрасно, както винаги! - Виктор се усмихна и като видя, че никой не ги гледа, закачливо я щипна по ръката. Тя се усмихна
– „И теб си те бива, докторе!”
- Имам изненада за теб, стига разбира се, да е възможно за теб, Айлин. Не искам по никакъв начин да те излагам на риск.
- Какво имаш предвид? - тихо попита Айлин и се наведе по-близо.
- Взех ключовете от вилата на един приятел. Заминава за месец и иска да я наглеждам. Каза, че ако искам може да отивам там по всяко време. Мислех си, че ще е хубаво ако имаме време само за нас двамата, място, където да не се страхуваме, че някой може да ни види или да чуе какво си говорим.
- Разбира се, че ще е хубаво...само че трябва внимателно да го планирам така, че никой да не се усъмни, че съм някъде другаде. Другата седмица Николай ще бъде извън града за два дни и мисля, че може да се възползвам. Хайде ще го измисля и пак ще говорим, нали?
Виктор кимна. Айлин му се усмихна. „Какъв абсурд!” - мислеше си тя. Седеше тук, до любимия си мъж, а единственото, което можеше да направи е да седи и само да се усмихва. Но ще дойде времето, когато няма да се притесняват от никой. Вярваше в това!
Погледна часовника си. Беше време за работа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар