Има дни, които имат свой специфичен мирис и цвят и днес беше един от от тях. Въпреки ранният следобеден час спокойния квартал с красиви червени къщи беше обвит в сивкава мъгла, а въздуха миришеше на сняг.Не знам как точно мирише снега и като се замисля, никога не съм помирисвал сняг и даже не съм сигурен мирише ли изобщо, но усещането за предстоящ снеговалеж в точно такива сивкави дни е много осезаемо и почти никога не лъже. Беше излязъл с намерението само да изхвърли боклука и да се прибере да довърши работата, която му беше останала, но когато сивата мъгла го обгърна и усети мекотата и мириса на сняг реши, че не е зле да се поразходи. Тръгна надолу по пешеходната алея, която минаваше покрай едноетажните кокетни къщи с красиво оформени дворове, стигаше чак до двуетажните кооперации и излизаше на главния път долу при светофара. Асфалтът беше мокър от мъглата и изглеждаше сякаш току-що някой е измил улицата. Загледа се в брезата, от която изхвръкнаха няколко жълти листенца и плавно се приземиха върху едната му обувка. Наведе се и ги вдигна. Ще ги даде на Ками, малката му дъщеря, която обожаваше да събира листенца. Той се усмихна. Ками беше неговата слабост. Появи се неочаквано доста години след първото им дете и съвсем разбираемо, се превърна в най-обожаваното дете на света. Особено за нейния татко. Често се питаше какво би станало ако не се беше родила тогава. Появи се във време, когато отношенията им с майка и бяха обтегнати до краен предел и новината за предстоящата бременност преобърна нещата. Но може би само за кратко. Нещо сериозно се беше пропукало и пукнатината все още стоеше. Раждането на Ками беше най-прекрасното нещо, което му се беше случвало през последните години, но това не можеше да стопли изстиналите му чувства. Малкото момиченце запълни празнината, която се беше отворила в сърцето му и той посвещаваше всяка свободна минута на нея. Баткото, Теди, вече беше голям. Последната година беше доста тежка за него, но в крайна сметка много успешна, защото мина конкурсните изпити с отличен и се записа в училището, което искаше. Всички много се радваха за успеха му, но в същото време бяха и много притеснени, даже направо изплашени, че тяхното петнайсет годишно момче ще живее далече от тях. Това, естествено, бяха обичайните страхове за всеки родител, който изпраща детето си да живее далече от дома. Но вече беше минала година оттогава и сега нещата си течаха по обичайния ред. В началото Теди се прибираше всяка седмица, но после, с течение на времето и разбира се, с разширяване на кръга от познанства и тинейджърски съблазни, разреди прибиранията си под предлог да не се харчат излишно пари за пътни, пък и имал много за учене и трябвало да си навакса.
Задуха лек ветрец и отрони още листа от дърветата наоколо. Сега вече не бяха само жълти. Имаше и червени и кафеникави и няколко жълто-зелени. „Есента е красива”, помисли си той. Обичаше есента. Не беше смразяващо студена като зимата, когато има моменти, в които наистина имаш чувството, че ти трака устата. Не беше променлива като пролетта или лепкава и суха като лятото. Беше красива, мека, наситена с аромати. Ако трябваше да определи сезоните като жени, то пролетта би била в представите му неопитно, плахо и свенливо момиче, зимата съсухрена и скована старица, лятото прелъстителна и страстна мадама, а есента...есента за него беше като една уравновесена жена в разцвета на живота си, красива и същевременно благородна, раздаваща красота и хармония около себе си. Винаги е харесвал най-много есента. Топлото слънце примамливо те подканя на разходка, а във въздуха се носи аромат на прясно набрани ябълки, круши и грозде. Отвреме-навреме може и да се чуе жуженето на някоя оса, подмамена от сладкия гроздов сок или сочните круши. Това го връщаше в часовете по рисуване в началното училище. Първите дни в училище след лятната ваканция винаги са били най-приятните. Всичко е ново, мирише на учебници и боя, учителите са усмихнати, добре починали през лятото, приятелите ти са тук, а също и момичетата. За няколко месеца някои от тях бяха направо неузнаваеми. Но есенния аромат винаги свързваше и с часовете по рисуване и натюрмортите, които им даваха да рисуват като задача. Всеки носеше каквито плодове иска, учителят нареждаше една голяма плетена кошница с плодове и някаква ваза и всички започваха да рисуват.След часа си разпределяха плодовете и ги изяждаха шумно през голямото междучасие на стълбите зад училището. Виктор се усмихна. Ако тези стълби можеха да говорят...толкова пакости и велики планове се крояха в момчешката им група. „А сега...”, помисли си той, - децата не знаят да играят, не знаят да мечтаят, нямат въображение и чакат всичко наготово.” Прогресът ли беше виновен за това или времето, в което живееха; родителите, средата или ценностната система? А може би причината беше комплексна. Не знаеше каква е точно причината, но истината беше, че младото поколение отделя все по-малко време за четене и все повече време за празни приказки в социалните мрежи. Не че имаше нещо против социалните мрежи, самият той отделяше време на приятелите си и нещата, които пишеха, но са него това беше средство за общуване с хора, с които да обмени идеи, да обсъди нещо, което го интересува, неща, свързани с ежедневието и работата му, а не празни приказки. „Може би до голяма степен прогресът върви обратно пропорционално на интелектуалното израстване на младото поколение, с горчива усмивка си помисли той.” Но какво да се прави...Виктор стигна до края на пешеходната алея и реши да се върне по другия път. Храстите , които стояха близо до тротоара бяха отрязани вчера и сега на тяхното място беше сложен черен пясък, който беше грижливо заравнен, а отзад покрай оградата бяха оставени най-задните храсти, чийто листа също бяха пожълтели, а плодовете им, големи черни трънки, бяха покрити с прах от минаващите по главния път коли. Виктор вървеше бавно и се наслаждаваше на разходката си. Свежият въздух му подейства добре и повдигна настроението му. Не знаеше колко ще продължи обаче, защото го чакаше тежък разговор с Нора. Но този път няма да прави компромиси. От това зависеше щастието му.
Няма коментари:
Публикуване на коментар