Срещи с Любовта...

                                  Стъпки в пясъка ( 3 последна част)

Нужен и беше около половин час, за да вземе душ и да се преоблече, а после излезе на верандата. Хладкият душ и беше подействал ободряващо, не само на тялото, но и на настроението и. Имаше чувството, че нещо липсва и не можеше да се сети какво, докато не погледна към чантата си. Телефонът... Даа, телефонът и не беше звънял цял ден. Това си беше голямо постижение-да не се сети за него. Понякога си мислеше, че във времето, когато нямаше телефони, човек се чувстваше по-свободен, но сега не би се отказала от него, въпреки, че на моменти и се искаше да го няма. Когато човек свикне с някои удобства, трудно се отказва от тях, дори и по време на почивка. Хвърли му един бегъл поглед и когато установи, че му е паднала батерията, реши да го остави така. Косата и все още не беше изсъхнала добре, но тя реши да остави това на вятъра. След това се отпусна блажено на плетения стол и се загледа в брега. Слънцето беше започнало да залязва. Никога не беше виждала истински залез. Това, което беше успявала да види винаги бяха само парченца от залез. Струваше и се невъзможно да види един красив залез, особено в града, потънал в пушилка и прах, от мястото, където живееше. А сега имаше възможност да види целия път на слънцето, докато съвсем се изгуби в морето. И ето, пред очите и се разкриваше великолепна гледка, картина, която си мислеше, че е възможна само с фото шоп. Цялото небе беше обагрено в оранжево-червено и яркожълтия слънчев диск наполовина се беше смесил с оранжевото, разцъфтявайки в букети от златисто-червени пръски, които се отразяваха и във водата. Сякаш по пясъка някой беше разпилял несметно богатство от златен прах, който приближаващите вълни отнасяха със себе си в морето и го правеха златисто. Обзе я такова приятно чувство, че се просълзи от вълнение. “Колко много простички неща пропускаме в живота си-помисли си тя.” 

Беше толкова тихо и единственото, което чуваше беше плясъкът на вълните. Загледа се в спокойното им приближаване и отдръпване от брега и се замисли за живота си. Приливи и отливи...Това ли беше живота и.... Едно постоянно очакване за общо бъдеще с човека, който обича и после връщане назад към реалността, с чувството на вина от поредните “откраднати” часове. Толкова беше изморена. Вярно, изборът беше нейн, но сякаш нямаше сила да се измъкне от тази лишена от бъдеще връзка. Мислеше, че голямата любов може да пребори всичко. Беше ли достатъчна само любовта, обаче. Все повече се убеждаваше, че само любовта не стига в някои връзки. Понякога се изискваше и голяма сила, трябваше да се бориш за нея, въпреки всичко, въпреки всеки. Защото любовта понякога е като пожар, изпепелява всичко по пътя си. Светът престава да съществува, освен за двамата влюбени. Често си задаваше въпроса дали ако беше на негово място щеше да се поколебае да сложи край на един брак ако знае, че е срещнала своята истинска половина в живота и всеки път отговаряше с НЕ. Защо на мъжете винаги им беше по-трудно във взимането на такива решения? Толкова вярваше, че са предопределени един за друг и каквото и да стане, един ден ще бъдат заедно. “А дали и той мисли така-боязливо се питаше тя и се страхуваше да си отговори.” Дълбоко в себе си усещаше, че може би той не искаше това. Защото ако някой иска да бъде с друг ще направи всичко възможно да бъде с него. Може би прекалената и любов към него я караше да се надява на нещо повече. Може би...
Не можеше да живее повече така. Колкото и да се опитваше да подрежда живота си, не можеше да го направи заради тази невидима нишка, която с свързваше с него. На няколко пъти бяха решили, тоест той беше решил, уж за нейно добро, да сложат край на тази връзка, за да може тя да продължи живота си с някой, който да и даде всичко онова, което той не може. И когато след много сълзи тя най-накрая приемаше, че всичко е свършило, той съвсем ненадейно и се обаждаше отново и тя пак започваше да се надява до следващото решение за раздяла. Сега, като се замисли, това и стори много егоистично от негова страна. Той не и позволяваше да скъса тази нишка. Използваше любовта и, когато му се предоставяше възможност “да приспи“ детективските проучвания на семейното тяло и я изоставяше в момента, когато стане напечено. Но стига толкова! Този път няма да му позволи да я примами отново с фалшивите си обещания. Искаше край и този път реши, че ще е завинаги. Може би щеше да и е нужно време да “преболедува” тази любов. Но щеше да се справи, сигурна беше!
Слънцето вече се беше скрило напълно. Скалите се виждаха като тъмни очертания , а в далечината се виждаше морския фар, който примигваше на кратки интервали.
Яна въздъхна. Това място така я зареждаше и успокояваше мислите и, че тя нямаше нищо против да остане тук за дълго време. Ако имаше лек за любовна мъка, може би това беше нейното лекарство. Понякога човек наистина има нужда да остане сам с мислите си. Тогава най-добре може да си отговориш на това, което те вълнува, да признаеш неща, които пред друг не би посмял. Колкото и да се опитваш да не се влияеш от думите на другите, не може да го избегнеш. Вярно, че всички около теб ти мислят доброто, но всеки гледа от своята гледна точка. Това, от което имаше нужда сега е един хубав сън. Яна прибра празната чаша от сок и скоро се мушна под чаршафа. Завъртяна от вихъра на чувствата и емоциите от деня заспа учудващо бързо. Сънят я понесе към залеза на морския бряг.

Събуди се от леко потропване на вратата. Известиха я, че са и донесли закуската. Тя благодари и малко след това се измъкна от леглото. Чувстваше се учудващо добре. Отдавна не беше спала толкова добре. Изми се и излезе на верандата. Утрото беше също толкова красиво, както и вечерта. Няколко чайки бяха кацнали отпред и я гледаха втренчено. На масата в красива шарена табла с морски мотиви бяха сложени каничка кафе, портокалон сок, няколко препечени филийки с различни пасти за намазване, както и купа с пресни плодове.  Яна обикновено не закусваше нищо повече от чаша кафе сутрин, но сега, при вида на всички тези неща и се отвори апетит и се наслади на вкуса им.
След това си сложи една тънка бяла рокля на презрамки и тръгна на разходка. Реши пак да отиде на вчерашното място. Пообиколи централната част и разгледа новите лодки, който бяха наредени на брега, спря се на будката за вестници, взе си няколко шоколадчета(които винаги повишаваха настроението и ) и тръгна по тясната пътечка, която водеше до брега, на който седеше вчера. Погледът и отново беше привлечен от голямото корабче, с палубата, която беше превърната в градина. Реши да отиде от другата страна и да го разгледа по-добре. Когато мина отзад, обаче, не видя желязната тръба, оставена до стълбата и изгуби равновесие. Усети се какво става чак когато се намери на земята. Докато се опитваше да стане, чу стъпки. Слънцето блестеше в очите и не можеше ясно да види човека, изправен над нея.
- Божичко! Добре ли сте? - попита я загрижено мъжът, който се беше появил, привлечен от шума от падането и, подавайки и ръка.
- Надявам се, че съм добре-опита се да се усмихне тя. -Не усещам болка никъде, може би просто се уплаших повече. 

Но какво правите отзад?- попита я пак той.

- Исках да разгледам импровизираната градина-усмихна се тя. -Ваша ли е?

- Да, моя е-усмихна се мъжът. -Но преди да продължите с въпросите може би ще ми кажете името си?

Яна се плесна по челото.

- Извинете...Аз съм Яна.

- Аз съм Мони. Приятно ми е...Не всеки ден на стълбите ми пада хубава жена. 

Яна се усмихна срамежливо и се изчерви.

- Ще ми направите ли удоволствие да изпиете чаша сок с мен сред цветята ми.

- Разбира се- усмихна се тя. 

Докато приготвяше сока и чашите тя успя да го разгледа скришно. Беше хубав мъж. Може би беше около четирисет и пет годишен, силно загорял от слънцето, с атлетично тяло и красива, топла усмивка. 

- Е, Яна...какво ви довя на това затънтено място- усмихна се той.

И Яна започна да разказва...Не можеше да повярва, че говори спокойно и с лекота за живота си и нещата, от които бягаше, на един непознат. Учудващо е как понякога срещаме хора, на които може да се доверим, дори и да ги срещаме за първи път в живота си и да споделим неща, които трудно бихме признали пред себе си, сигурни, че няма да ни се присмеят и няма да ни съдят за решенията, които сме направили в живота си. Може би е по-лесно да приемем съвети от някой съвсем безпристрастен, който по-обективно може да прецени ситуациата и да ни даде кураж за бъдещето. В този момент Яна чувстваше, че сякаш това е най-близкия човек, който винаги е познавала. Сякаш се познаваха отдавна, от някакъв друг живот. 

Следващите няколко дни минаха като сън. Това бяха най-романтичните дни в живота и. Никога не се беше чувствала по този начин. Мони се шегуваше, че любовта се е приземила с трясък на палубата му и го заварила неподготвен.

- Когато те видях на земята, ми се подкосиха краката, Яна- призна и тоой по-късно. С бялата си рокля и разпиляна коса, която блестеше на слънцето беше прекрасна, ако разбира се, пренебрегнем уплахата на хубавото ти лице. Усетих приятно гъделичкане, което не съм и предполагал, че съществува. Може би това е Любовта от пръв поглед.

- Може би-засмя се тя и го целуна.

На следващото лято корабчето пак беше на брега. И на палубата пак цъфтяха красиви цветя и храсти. Яна и Мони седяха и се полюшваха на плетения хамак, а до тях смешно мърдаше муцунка с биберона си едно малко човече. Небето преливаше в цветове и слънцето бавно тръгваше към морето. Залезът хвърляше красиви сенки на брега и оцветяваше в златно стъпките им, останали в пясъка.