Стъпки в пясъка ( част 1 )
На света има безброй много места, на които безброй много изгубени души могат да се скрият, за да се намерят. Може да избягаш от всичко и от всеки, освен от себе си. Понякога се отдалечаваме твърде много и даже на моменти се изгубваме из лабиринтите на мислите, препускащи в главата ни; понякога пътуването обратно към себе си е твърде дълго и твърде болезнено, но винаги пречистващо и зареждащо. Изумително е колко много неща за себе си разбираш, събирайки разпилените парченца душа, които си загубил по пътя. Нещата, през които минаваш, хората, които срещаш, случайно или не, решенията, които взимаш, връзките, които имаш, компромисите, които правиш те променят, дори и без да го искаш. А дори и най-малката промяна е една малка стъпка отдалечаване от себе си. В началото не забелязваш тези съвсем леки отклонения, докато една сутрин не се погледнеш в огледалото. Гледаш се същата, но не съвсем. Нещо липсва. Блясъкът в очите ...
Това е моментът, в който разбираш, че не си съвсем същия. Чудно как нещо толкова дребно и мъничко като щастливото проблясване означава толкова много. Как един блясък може да събере всичко онова, което е в душата на човека!Тревожно е да видиш очи без блясък и за да си го върнеш трябва да тръгнеш по пътя и да стигнеш там, където си го изгубил. И тогава ти хрумва, че трябва да се скриеш от света и да останеш насаме с себе си. На място, където може да се намериш отново. Където може да си върнеш блясъка.
Ако някой иска да бъде оставен на мира може да го направи както в голям, непознат и шумен град, където да се слее с тълпата, така и на някое малко закътано място, което пази тайните си и не допуска любопитните погледи. Понякога наистина имаме нужда да спрем да си блъскаме главите и да притискаме събитията да се случват по начин, на който ни харесва. Може би един от начините да се намерим е да се пуснем по течението.
След поредното скарване с приятеля си, Яна си обеща, че слага край на тази изтощителна връзка. Този път наистина. Не помнеше колко пъти вече си го беше обещавала. И всеки път отново се връщаше при него, виждайки разкаянието в погледа му, вярвайки силно, че това е нейната сродна душа. И така цели десет години. Божичко! Та някои бракове даже съществуваха по-малко време. И за всичките тези десет години нищо не се случваше. В началото нямаха очаквания, просто споделяха любовта, която изпитваха един към друг. После с течение на времето се появиха и очакванията за съвместен живот. Сега като се замисляше май това бяха само нейните очаквания. Как иначе да си обясни неговото бездействие за всичките тези години. Не искаше да си го признае, дори и пред себе си, че може би тази връзка за него му беше удобна. Защото беше женен, с големи деца. А повечето женени мъже никога не се развеждаха. Опитваше се да убеди и себе си, че тази връзка я устройва, че не е готова да живее постоянно с мъж, но нещо не се получаваше. Особено, когато се задаваха онези красиви семейни празници, на които седеше сама до прозореца и гледаше луната. В последно време имаха доста конфликти, породени от настоятелните и опити да го накара да вземе каквото и да било решение за тяхната връзка, за да може да сложи живота си в ред. Чувстваше се толкова изтощена. Връзката им вече и тежеше. Носеше и повече мъка, отколкото радост и това започваше да се отразява и на работата и на лицето и. Преди няколко дни имаше неприятен телефонен разговор с дъщеря му и това я изкара извън релси. Не можеше да се продължава така. Поиска от него най-накрая да вземе решение дали ще остане с нея или ще се разделят завинаги. Връзката им беше толкова отдавна, че вече не беше дори от коментираните обществени тайни. За никой не беше тайна, че с жена му не живееха добре, още преди тя да се появи. Но цялата работа беше, че се страхуваха да не им открадне наследството. Пари! Само тъпите пари им бяха в главата! Беше му предложила да им остави всичко и да отиде да живее при нея. Искаше само него, нищо друго. Но той отново се колебаеше. Казваше, че има отговорност към децата и изтъкваше още хиляди причини. Сякаш ако се преместеше при нея отговорностите му щяха да изчезнат. Но двайсет и пет годишните “деца” умело натискаха струната, която го караше да се чувства виновен. Разбираше го. Но в същото време се ядосваше. Казваше, че е намерил жената, която прави живота му смислен, а нямаше смелост да заживее с нея. Не харесваше да живее в лъжа. Не беше честно за никой. Никой не е застрахован, че може да се влюби по време на брака и да разбере, че това е любовта на живота му. И когато това се случи, най-добре е човек да бъде честен. Щом не може да живее повече така, трябва да сложи край. Вярно, ще бъде болезнено! Но нима е по-малко болезнено да си мислиш всяка вечер, че мъжа ти е бил с друга. Година след година. Понякога хората се вкопчват в някого, дори и когато осъзнават, че дори и когато са с тях у дома, мислят за някой друг. Яна не разбираше от какво толкова се страхуваше той. Нямаше да бъде първия мъж, който се развежда. Това бяха цели десет години, които беше посветила от живота си. Вярно, това си беше нейн избор. Но всеки път, когато искаше да тръгне по своя път, той я спираше и обещаваше, че трябва да вземе сериозно решение за тях. На моменти и ставаше жал, че го подлагаха на жестоки психични атаки в къщи, но в крайна сметка не можеше да вземе решение вместо него. За нея това си беше чист мазохизъм и нямаше сили да продължава така. На поредната му молба да разредят срещите си, докато се успокоят страстите в дома му, тя избухна. Каза му, че не само ще разредят, а направо ще спрат завинаги да се виждат. Защото си искаше живота обратно. Този път щеше да бъде твърда. Когато се прибра у дома плака дълго. Седеше пак на прозореца и през очите и минаха всички онези красиви моменти, които бяха имали. И всичките - откраднати. Не искаше повече откраднати мигове, не искаше да се крие, не искаше да седи сама на празниците. Искаше любов и нищо повече. Когато сутринта се погледна в огледалото наистина се видя. И това, което видя никак не и хареса. Нямаше го...Блясъкът в тъмните и очи си беше отишъл. Замисли се за живота си, за нещата, които обичаше и и носеха радост, за хората, с които не се беше срещала, за всичко онова, което си беше отишло заедно с блясъка на очите и. Тази любов я беше променила, беше се изгубила в нея и и пречеше да вижда реално. Толкова беше изморена. Имаше нужда да се спре и да намери покой. Някъде, където ще намери пътя и ще се върне обратно. Взе си малко почивка и един ден просто се качи на колата и тръгна. Не знаеше точно къде, щеше да реши по пътя.
И така стигна до табелата, на чието ръживо крайче беше закачено стръкче маргаритки.
Това е моментът, в който разбираш, че не си съвсем същия. Чудно как нещо толкова дребно и мъничко като щастливото проблясване означава толкова много. Как един блясък може да събере всичко онова, което е в душата на човека!Тревожно е да видиш очи без блясък и за да си го върнеш трябва да тръгнеш по пътя и да стигнеш там, където си го изгубил. И тогава ти хрумва, че трябва да се скриеш от света и да останеш насаме с себе си. На място, където може да се намериш отново. Където може да си върнеш блясъка.
Ако някой иска да бъде оставен на мира може да го направи както в голям, непознат и шумен град, където да се слее с тълпата, така и на някое малко закътано място, което пази тайните си и не допуска любопитните погледи. Понякога наистина имаме нужда да спрем да си блъскаме главите и да притискаме събитията да се случват по начин, на който ни харесва. Може би един от начините да се намерим е да се пуснем по течението.
След поредното скарване с приятеля си, Яна си обеща, че слага край на тази изтощителна връзка. Този път наистина. Не помнеше колко пъти вече си го беше обещавала. И всеки път отново се връщаше при него, виждайки разкаянието в погледа му, вярвайки силно, че това е нейната сродна душа. И така цели десет години. Божичко! Та някои бракове даже съществуваха по-малко време. И за всичките тези десет години нищо не се случваше. В началото нямаха очаквания, просто споделяха любовта, която изпитваха един към друг. После с течение на времето се появиха и очакванията за съвместен живот. Сега като се замисляше май това бяха само нейните очаквания. Как иначе да си обясни неговото бездействие за всичките тези години. Не искаше да си го признае, дори и пред себе си, че може би тази връзка за него му беше удобна. Защото беше женен, с големи деца. А повечето женени мъже никога не се развеждаха. Опитваше се да убеди и себе си, че тази връзка я устройва, че не е готова да живее постоянно с мъж, но нещо не се получаваше. Особено, когато се задаваха онези красиви семейни празници, на които седеше сама до прозореца и гледаше луната. В последно време имаха доста конфликти, породени от настоятелните и опити да го накара да вземе каквото и да било решение за тяхната връзка, за да може да сложи живота си в ред. Чувстваше се толкова изтощена. Връзката им вече и тежеше. Носеше и повече мъка, отколкото радост и това започваше да се отразява и на работата и на лицето и. Преди няколко дни имаше неприятен телефонен разговор с дъщеря му и това я изкара извън релси. Не можеше да се продължава така. Поиска от него най-накрая да вземе решение дали ще остане с нея или ще се разделят завинаги. Връзката им беше толкова отдавна, че вече не беше дори от коментираните обществени тайни. За никой не беше тайна, че с жена му не живееха добре, още преди тя да се появи. Но цялата работа беше, че се страхуваха да не им открадне наследството. Пари! Само тъпите пари им бяха в главата! Беше му предложила да им остави всичко и да отиде да живее при нея. Искаше само него, нищо друго. Но той отново се колебаеше. Казваше, че има отговорност към децата и изтъкваше още хиляди причини. Сякаш ако се преместеше при нея отговорностите му щяха да изчезнат. Но двайсет и пет годишните “деца” умело натискаха струната, която го караше да се чувства виновен. Разбираше го. Но в същото време се ядосваше. Казваше, че е намерил жената, която прави живота му смислен, а нямаше смелост да заживее с нея. Не харесваше да живее в лъжа. Не беше честно за никой. Никой не е застрахован, че може да се влюби по време на брака и да разбере, че това е любовта на живота му. И когато това се случи, най-добре е човек да бъде честен. Щом не може да живее повече така, трябва да сложи край. Вярно, ще бъде болезнено! Но нима е по-малко болезнено да си мислиш всяка вечер, че мъжа ти е бил с друга. Година след година. Понякога хората се вкопчват в някого, дори и когато осъзнават, че дори и когато са с тях у дома, мислят за някой друг. Яна не разбираше от какво толкова се страхуваше той. Нямаше да бъде първия мъж, който се развежда. Това бяха цели десет години, които беше посветила от живота си. Вярно, това си беше нейн избор. Но всеки път, когато искаше да тръгне по своя път, той я спираше и обещаваше, че трябва да вземе сериозно решение за тях. На моменти и ставаше жал, че го подлагаха на жестоки психични атаки в къщи, но в крайна сметка не можеше да вземе решение вместо него. За нея това си беше чист мазохизъм и нямаше сили да продължава така. На поредната му молба да разредят срещите си, докато се успокоят страстите в дома му, тя избухна. Каза му, че не само ще разредят, а направо ще спрат завинаги да се виждат. Защото си искаше живота обратно. Този път щеше да бъде твърда. Когато се прибра у дома плака дълго. Седеше пак на прозореца и през очите и минаха всички онези красиви моменти, които бяха имали. И всичките - откраднати. Не искаше повече откраднати мигове, не искаше да се крие, не искаше да седи сама на празниците. Искаше любов и нищо повече. Когато сутринта се погледна в огледалото наистина се видя. И това, което видя никак не и хареса. Нямаше го...Блясъкът в тъмните и очи си беше отишъл. Замисли се за живота си, за нещата, които обичаше и и носеха радост, за хората, с които не се беше срещала, за всичко онова, което си беше отишло заедно с блясъка на очите и. Тази любов я беше променила, беше се изгубила в нея и и пречеше да вижда реално. Толкова беше изморена. Имаше нужда да се спре и да намери покой. Някъде, където ще намери пътя и ще се върне обратно. Взе си малко почивка и един ден просто се качи на колата и тръгна. Не знаеше точно къде, щеше да реши по пътя.
И така стигна до табелата, на чието ръживо крайче беше закачено стръкче маргаритки.
Няма коментари:
Публикуване на коментар