Звезден дъжд ( част 2 )
Дамян отвори очи и се огледа неразбиращо, сякаш не можеше да познае собствената си стая. Понякога му се случваше да се събуди сутрин и да гледа няколко минути стените, без да осъзнава къде се намира. Най-често това ставаше, когато беше пътувал дълго и му се налагаше да спи на друго място, но не можеше да си обясни причината за това. Днес се почувства по същия начин. Гледаше стената и не знаеше нищо - нито къде е, нито кой е. “Странно нещо - помисли си той. Дали така се чувства човек, когато си изгуби паметта?” Той потрепери. Сигурно е ужасно да не знаеш нищо за себе си, докато се опитваш да си спомниш нещо, което ще ти помогне да се откриеш отново.
Докато се наместваше по-удобно пред очите му изникна съня от снощи. Пак беше сънувал Елица. Вече беше престанал да брои колко пъти я беше сънувал досега. Понякога бързаше да си легне и да я сънува, за да може поне в съня си да бъде с нея, по начина, по който му се искаше. Тя вълнуваше мислите му денем, а нощем го караше да фантазира за своята несподелена любов, която изгаряше сърцето му. С годините малките искрици избуяха в един огромен пламък, който топлеше и в същото време смразяваше душата му, но и му даваше надежда, че един ден Елица ще погледне към него с други очи.
Цял живот беше влюбен в нея. Още от онзи първи учебен ден, когато учителката го накара да седи на един чин с нея. Толкова и беше ядосан тогава, че го накара да седи с момиче. После, обаче, му хареса. Нарочно изпускаше химикала си под чина, за да може да помирише косата и. Още си спомняше онзи едва доловим аромат на жасмин. С течение на времето станаха много добри приятели и всеки от тях търсеше компанията на другия. В началото, когато бяха по-малки, не можеха да избегнат подвикванията на другите: “ Гаааджетааа, гаааджетаааа”, но не им пукаше особено. Сега, като се замисляше, Дамян можеше да признае, че никое момче не му е било такъв приятел, както Елица му беше. Тя го следваше в игрите и в най-лудите му начинания, без никога да се оплаче или да се оправдае с това, че е момиче. Заедно ловяха малки зелени гущерчета и плашеха със тях баба му, джапаха из калните локви да търсят попови лъжичка и всякакви други щуротии, които нито едно друго момиче не би правило. А когато станеше беля, тя поглеждаше с онзи мил зелен поглед, че на човек можеше да му се скъса сърцето. Не знаеше в кой точно момент се беше зародило приятелството между двамата. Може би това е онзи момент, в който усетиш, че вече си познавал някого. Сякаш цял живот е бил до теб и може да отгатва мислите ти. Приятелството им продължаваше толкова отдавна, че Дамян не си представяше живота си без Елица в него. Беше нейната опора, нейното рамо, на което да плаче, нейната защита, изобщо, всичко, от което някога имаше нужда тя. Единственото, което той искаше най-много от нея беше любовта и. Но не за тази братска любов и загриженост, която тя му даваше, мечтаеше той. Мечтаеше да я държи в прегръдките и да целува устните и, докато вятърът развява тъмните и къдрици. Това, обаче никога не се случваше. Винаги, когато се опитваше да и каже за това, което изпитва към нея или пък се опитваше да и намекне, тя го приемаше на шега или пък се случваше нещо, за което се налагаше да я успокоява. Най-тежко му беше, когато тя се влюбваше в някой и споделяше с него преживяванията, страховете, притесненията си и той трябваше да я успокоява, че всичко ще се нареди. И през ум не и минаваше, че това го наранява изключително много. Просто го приемаше за най-добрия си приятел и никога не погледна на него като към мъж, в който е влюбена. Дамян беше приел мисията да бъде нейн ангел-хранител и никога да не я оставя да тъгува. Следваше я навсякъде, където можеше. Заедно учеха, заедно кандидатстваха в университета, заедно работеха след това. Заради нея започна да организира походи с групи в планината. И там се запозна с Тони. Когато я видя да се целува с него сякаш го прониза с нож в сърцето. Но какво би могъл да направи. Тя беше влюбена и направо хвърчеше от радост. Единственото, което можеше да направи е да бъде до нея и да я подкрепи, ако нещо се случеше между тях. Радваше се, че я вижда толкова щастлива, но в същото време му се искаше да бъде на мястото на Тони. Когато му сподели, че ще се оженят, сложи край на илюзиите му, че между тях може да има нещо повече от добро приятелство. Продължи да си бъде най-добрия приятел и да я утешава в трудните моменти. Беше най-добрия кум, а после често ставаше и най-добрата бавачка за малката Ева. И през цялото това време държеше приза за “най-безумно влюбения в света”, който знаеше, че тази жена никога няма да бъде негова. Само човек, който не е изпитвал такава любов, не може да разбере ужасът на това съществуване. Любовта, която изпитваше бушуваше със страшна сила и имаше опасност да изпепели сърцеро му, ако не намереше някакъв одушник. През годините се опитваше да изгради сериозни връзки, но всеки път търсеше във всяка жена Елица и когато започваше да прави сравнения с нея, ползата никога не беше на страната на другата жена.
- Стига си въздишал по Елица- казваше майка му - намери си някое момиче и се ожени за него. Тя вече е направила избора си.
- Не въздишам. Просто чакам да се появи подходящата- отговаряше той.
Когато преди година се беше повила на вратата с един куфар и Ева на ръце, не можеше да повярва на очите си. Нямаше къде да отиде и останаха при него за няколко дни, докато се успокои и уреди преместването си в новия им дом. Гледаше разплаканото и лице и се едвам сдържаше гнева си към Тони. Чудеше се как е възможно да се поддаде толкова лесно на изкушението и да я предаде. Беше свидетел на голямата им любов и не можеше да проумее как може да обичаш някого толкова много, а да го предадеш по такъв лесен начин. Започваше да се чуди дали наистина любовта на Тони е била толкова голяма или просто Ели така му я представяше, говорейки по-скоро за нейната любов към него. Защото не можеше по друг начин да си обясни поведението му. Когато заживяха разделени и тя реши, че не може да му прости, Дамян я попита дали не е склонна да му даде втори шанс, заради любовта, която би трябвало да бъде по-силна от всичко и заради малката Ева.
- Обичам го с цялото си сърце, но не мога да живея с него и да се правя, че нищо не е станало. Когато червейчето на съмнението е пуснато на свобода, то непрекъсното човърка и не ти дава да забравиш, а аз не искам цял живот да живея със съмнения и страх, че може да се повтори. Не бих го преживяла отново.
В онзи момент, дълбоко в себе си, Дамян почувства онази сладка тръпка, която му даваше нови надежди. “ Може би - помисли си той- някой ден ще наистина ще ме види. И ще разбере.”
Беше я видял отново в съня си. Седеше на люлка, завързана на стара върба, а той я люлееше. В очите и горяха влюбени зелени пламъчета, а смехът и огласяше тишината и се връщаше от ехото. Небето беше пълно със звезди...
Докато се наместваше по-удобно пред очите му изникна съня от снощи. Пак беше сънувал Елица. Вече беше престанал да брои колко пъти я беше сънувал досега. Понякога бързаше да си легне и да я сънува, за да може поне в съня си да бъде с нея, по начина, по който му се искаше. Тя вълнуваше мислите му денем, а нощем го караше да фантазира за своята несподелена любов, която изгаряше сърцето му. С годините малките искрици избуяха в един огромен пламък, който топлеше и в същото време смразяваше душата му, но и му даваше надежда, че един ден Елица ще погледне към него с други очи.
Цял живот беше влюбен в нея. Още от онзи първи учебен ден, когато учителката го накара да седи на един чин с нея. Толкова и беше ядосан тогава, че го накара да седи с момиче. После, обаче, му хареса. Нарочно изпускаше химикала си под чина, за да може да помирише косата и. Още си спомняше онзи едва доловим аромат на жасмин. С течение на времето станаха много добри приятели и всеки от тях търсеше компанията на другия. В началото, когато бяха по-малки, не можеха да избегнат подвикванията на другите: “ Гаааджетааа, гаааджетаааа”, но не им пукаше особено. Сега, като се замисляше, Дамян можеше да признае, че никое момче не му е било такъв приятел, както Елица му беше. Тя го следваше в игрите и в най-лудите му начинания, без никога да се оплаче или да се оправдае с това, че е момиче. Заедно ловяха малки зелени гущерчета и плашеха със тях баба му, джапаха из калните локви да търсят попови лъжичка и всякакви други щуротии, които нито едно друго момиче не би правило. А когато станеше беля, тя поглеждаше с онзи мил зелен поглед, че на човек можеше да му се скъса сърцето. Не знаеше в кой точно момент се беше зародило приятелството между двамата. Може би това е онзи момент, в който усетиш, че вече си познавал някого. Сякаш цял живот е бил до теб и може да отгатва мислите ти. Приятелството им продължаваше толкова отдавна, че Дамян не си представяше живота си без Елица в него. Беше нейната опора, нейното рамо, на което да плаче, нейната защита, изобщо, всичко, от което някога имаше нужда тя. Единственото, което той искаше най-много от нея беше любовта и. Но не за тази братска любов и загриженост, която тя му даваше, мечтаеше той. Мечтаеше да я държи в прегръдките и да целува устните и, докато вятърът развява тъмните и къдрици. Това, обаче никога не се случваше. Винаги, когато се опитваше да и каже за това, което изпитва към нея или пък се опитваше да и намекне, тя го приемаше на шега или пък се случваше нещо, за което се налагаше да я успокоява. Най-тежко му беше, когато тя се влюбваше в някой и споделяше с него преживяванията, страховете, притесненията си и той трябваше да я успокоява, че всичко ще се нареди. И през ум не и минаваше, че това го наранява изключително много. Просто го приемаше за най-добрия си приятел и никога не погледна на него като към мъж, в който е влюбена. Дамян беше приел мисията да бъде нейн ангел-хранител и никога да не я оставя да тъгува. Следваше я навсякъде, където можеше. Заедно учеха, заедно кандидатстваха в университета, заедно работеха след това. Заради нея започна да организира походи с групи в планината. И там се запозна с Тони. Когато я видя да се целува с него сякаш го прониза с нож в сърцето. Но какво би могъл да направи. Тя беше влюбена и направо хвърчеше от радост. Единственото, което можеше да направи е да бъде до нея и да я подкрепи, ако нещо се случеше между тях. Радваше се, че я вижда толкова щастлива, но в същото време му се искаше да бъде на мястото на Тони. Когато му сподели, че ще се оженят, сложи край на илюзиите му, че между тях може да има нещо повече от добро приятелство. Продължи да си бъде най-добрия приятел и да я утешава в трудните моменти. Беше най-добрия кум, а после често ставаше и най-добрата бавачка за малката Ева. И през цялото това време държеше приза за “най-безумно влюбения в света”, който знаеше, че тази жена никога няма да бъде негова. Само човек, който не е изпитвал такава любов, не може да разбере ужасът на това съществуване. Любовта, която изпитваше бушуваше със страшна сила и имаше опасност да изпепели сърцеро му, ако не намереше някакъв одушник. През годините се опитваше да изгради сериозни връзки, но всеки път търсеше във всяка жена Елица и когато започваше да прави сравнения с нея, ползата никога не беше на страната на другата жена.
- Стига си въздишал по Елица- казваше майка му - намери си някое момиче и се ожени за него. Тя вече е направила избора си.
- Не въздишам. Просто чакам да се появи подходящата- отговаряше той.
Когато преди година се беше повила на вратата с един куфар и Ева на ръце, не можеше да повярва на очите си. Нямаше къде да отиде и останаха при него за няколко дни, докато се успокои и уреди преместването си в новия им дом. Гледаше разплаканото и лице и се едвам сдържаше гнева си към Тони. Чудеше се как е възможно да се поддаде толкова лесно на изкушението и да я предаде. Беше свидетел на голямата им любов и не можеше да проумее как може да обичаш някого толкова много, а да го предадеш по такъв лесен начин. Започваше да се чуди дали наистина любовта на Тони е била толкова голяма или просто Ели така му я представяше, говорейки по-скоро за нейната любов към него. Защото не можеше по друг начин да си обясни поведението му. Когато заживяха разделени и тя реши, че не може да му прости, Дамян я попита дали не е склонна да му даде втори шанс, заради любовта, която би трябвало да бъде по-силна от всичко и заради малката Ева.
- Обичам го с цялото си сърце, но не мога да живея с него и да се правя, че нищо не е станало. Когато червейчето на съмнението е пуснато на свобода, то непрекъсното човърка и не ти дава да забравиш, а аз не искам цял живот да живея със съмнения и страх, че може да се повтори. Не бих го преживяла отново.
В онзи момент, дълбоко в себе си, Дамян почувства онази сладка тръпка, която му даваше нови надежди. “ Може би - помисли си той- някой ден ще наистина ще ме види. И ще разбере.”
Беше я видял отново в съня си. Седеше на люлка, завързана на стара върба, а той я люлееше. В очите и горяха влюбени зелени пламъчета, а смехът и огласяше тишината и се връщаше от ехото. Небето беше пълно със звезди...
Няма коментари:
Публикуване на коментар