Четвъртък остави голямата чаша с кафе и се заслуша в жуженето, затворено в оранжевите торбички на мехунката, подаващи се от оградата. Едно такова веселичко и звънливо, нетърпеливо да се завърти във въздуха, поръсвайки наоколо с прашинки звънливо настроение. Още в мига, в който Четвъртък внимателно отвори първата торбичка, веселото жужене се преметна няколко пъти и цопна в чашата с тънките си звънливи краченца. 
-Съжалявам-каза звънливото жужене, опитвайки се да изглежда по-виновно, отколкото се чувстваше.
-Няма за какво-усмихна се Четвъртък. -Досега не съм пил звънливо жужащо кафе. И знаеш ли, какво?
-Какво?-попита жуженето невярващо.
- Харесва ми! Ще препоръчам на всички да пият сутрин такова кафе.
-Наистина ли-усмихна се жуженето и седна на ръба на чашата.
-Наистина! Я ме виж сега! Не изглеждам ли по-усмихнат и по-весел ?
-Ами...всъщност това ми е работата-каза жуженето. Да правя деня на всички усмихнат и звънлив. Е, не като скачам направо на хората в чашите, но...
Четвъртък погали жуженето по рошавата коса и му помогна да скочи във въздуха.
Няколко прашинки се разсипаха върху съвсем новата му хартия за писане. Вече знаеше какво ще пише днес. Нещо веселичко. Звънливо. За усмихнати хора.
Имало едно време едно звънливо жужене...
/"Малки приказки за всеки ден"/