Утрото извади старата си плетена кошница и тръгна да събира парченца шарена есен. Късче кора от бреза. Няколко едри шишарки, изтърколени сред листата. Шепа жълъди с калпачета. Букети от листа...За албум с ароматизирани страници и леко пожълтели крайчета, събуждащи усещания за нещо много познато. За една гора…далече…прегърнала своето малко градче по “кестеново време".
Отронваща листопадни думички с топлия си шумолящ глас, напоени с бледо-лилавите ухания от стотици диви циклами, подаващи главички между мъхестите камъни сред дърветата. Забравени спомени, оживели на старата дървена пейка, онази, от която се вижда цялото малко градче, с блещукащи цветни светлинки нощем. Есенни мисли, следващи ехото по познатите криви пътечки, онези, съкращаващи пътя до горската хижа. Тръгнали след цветната диря, оставена от снопчетата билки и горски цветя, подаващи се от раниците на слизащите от върха. Напред, след безшумните стъпки по дървения мост, спрели пред горското изворче. За да се наплискат с вода. Споделени настроения на чаша топъл чай от стария термос. Тишина с топъл дъх на мъх и пушек… Неустоим аромат на печени кестени, подскачащи на почернялата ламарина…
Ех, че му замириса на Утрото…на любимата му гора и на любимото му малко градче. Онова, което винаги носи в сърцето си…
/“Малки приказки за всеки ден”/