Винаги има някаква прашна история, скрита дълбоко. Парченца болезнени спомени, пръснати по тъмните ъгли на душата. Разбъркани нарочно, за да не може да се наредят отново. Мънички тайни, куп несподелени страхове, които се спотайват, за да не тревожат другите. Неща, които мислим, че са заключени добре. Но идват мигове нощем, когато съвсем неочаквано изпълзяват от сенките и те хващат за гърлото. Стискат, стискат…докато сълзите започват да се стичат по страните ти като внезапно бликнали поточета през пролетта. Ако само можеха да изтрият болката от преживяното, от загубеното, от неосъщественото и да ни спасят от спомените! Но не могат. Може единствено да се научим да живеем с тях. Кикотещите сенки седят търпеливо в мрака и чакат тишината. Онази, плътната, която е толкова тиха, че направо кънти в ушите ти от беззучност. Най-подходящото време за срещи. Със спомени и страхове. Можеш ли сам да се справиш с демоните в душата си? С всички онези мънички тайни, които криеш, за да предпазиш другите? Пак ще си поплачеш, тихичко, под завивките, за да ти олекне, а утре пак ще заключиш на тъмно. До другия път…когато нещо пак ги събуди…
/ от новият ми  проект "Под капака на старата ракла"/