Разходката в прохладната сутрин се отрази добре на Виктор. Айлин беше вече добре, но трябваше да остане още малко в болницата. Твърде много неща и се събраха в последните няколко месеци, някои от тях по негова вина и това не можеше да продължава повече така. Крайно време беше да сложи край на това, в което Нора беше превърнала живота му и манипулираше всеки, който би могъл да и бъде полезен. Днес щеше да говори с нея, но този път нямаше да позволи да му се измъкне. Нямаше да прави никакви компромиси. Щастието му зависеше от това. Знаеше , че най-голямото и притеснение е да не загуби комфорта, на който беше свикнала, да не изгуби това, което според нея и се полагаше. Беше решил да и остави етажа от къщата, в която живееше, за да е доволна, а той щеше да остане в селската къща.
Отключи вратата и влезе. Не беше идвал тук от доста отдавна. Стаята му беше подредена така, както я беше оставил. Само едно чекмедже не беше затворено както трябва, защото вратичката му беше защипала нещо. Не можеше да понася такива неща и отиде да го оправи. Когато го дръпна обаче отвътре падна някакъв плик. Виктор го взе и понечи да го сложи вътре, когато реши да провери какво има в него, че вече не понеше какво е оставил по шкафовете. Когато го отвори онемя от изненада. Вътре имаше снимки. Снимки на него и Айлин пред кафенето. Тогава се сепна. Онези снимки! Тези, които някой беше направил и изпратил на Николай. И този някой беше Нора. Обзе го такъв гняв, че ако в момента Нора беше пред него не знаеше какво би направил!
Както можеше да се предполага разговорът между Виктор и Нора беше изключително труден. Тя отказваше да говори за каквото и да било с Виктор. Започна да го напада и да го обстрелва с обвинения в стила, който Виктор много добре познаваше и отдавна не го впечатляваше. Остави я спокойно да бълва змии гущери и когато се поизмори и трябваше да си вземе малко въздух той каза, че знае за снимките.
Нора така се изненада от думите му, че едва не се задави от новата порция думи, които се готвеше да поднесе на Виктор.
-За какви снимки бълнуваш? - попита тя.
-Ето за тези - каза Виктор и и хвърли плика със снимките. - И не смей да отричаш, писна ми от игричките ти!
- Не съжалявам за това ако искаш да знаеш! - каза тя злобно.
- Не съм учуден, Нора! Ето защо искам да се разведем като нормални хора.
- Това никога няма да стане. Ако искаш живей с който искаш, но никога няма да се ожениш за друга!
- Щом не искаш това да стане по нормален начин, Нора, ще го направим по ненормален. Още сега ще отида в полицията заедно със снимките и ще заведа дело срещу теб за тормоз и побой над Айлин. Това достатъчно хубаво ли е за имиджа ти и какво ли биха казали хората, когато разберат какво си направила?
Нора стоеше и не знаеше какво да каже. Виктор я беше притиснал и тя нямаше какво да направи. - Мръсен червей! - каза тя. Ще ти измъкна всичко, до последната стотинка. Нещастник!
-Не, Нора, ще получие това, което реша да ти дам и ти ще бъдеш така щастлива да подпишеш споразумението, което адвоката ми ще подготви, нали?
-Върви на майната си - изкрещя Нора и се нахвърли върху него с юмруци.
-И аз те обичам, скъпа - засмя се Виктор и продължи да се усмихва през целия път, докато се връщаше към дома.
Месец по-късно Виктор и Нора бяха официално разведени. Отношенията на Виктор със семейството му не се бяха променили от последните събития. Те продължиха да му се сърдят и да престанаха да поддържат връзка с него. Митко на няколко пъти се опита да оправи нещата и да ги помири, но опитите му излязоха неуспешни. Може би в техния случай само времето можеше да помогне, кой знае?
Нора обаче не можа да се примири въпреки всичко, което получи след развода и продължи да отмъщава на Виктор като не му позволяваше да вижда дъщеря си и постоянно измисляше причини, за да го държи на страна от нея. Теодор се беше изморил от вечните семейни битки и все повече прекарваше времето си в София,особено сега, когато вече си имаше и приятелка.
Виктор страдаше за Ками, но знаеше, че един ден тя ще порасне и ще бъде достатъчно разумна, за да направи каквото трябва. Ако това беше цената, която трябваше да плати, за да бъде с Айлин, я беше платил. Твърде висока цена наистина, но все пак един ден децата отлитат от гнездото и ти остава само старата врана, с която ще останеш до края на живота си.
„Това съвсем не е сполучливо сравнение”, би казала Айлин, но всичко, което излизаше от устата на Виктор и се струваше най-прекрасноро нещо на света.
Скоро след като нещата започнаха да вървят в правилния ритъм Вктор и Айлин се ожениха. Беше един хубав ден в началото на юни, слънчев и красив колкото беше и самата Айлин. „ Моето лунно сияние” каза Виктор, когато я видя да се приближава в ефирната си рокля. Вълшебните мигове бяха съхранени в спомени в един голям сватбен албум, подарък от Мартина, който често отваряха заедно и гледаха отново и отново, сякаш да се уверят, че това най-после е истина.
Мартина не можа да дойде на сватбата на приятелите си, въпреки че я бяха поканили за кума. Ния се беше разболяла и беше получила усложнения в следствие на тежък грип и се наложи да лежи в болницата, а Мартина остана да я придружава. Сватбеният подарък пристигна много преди самата Мартина да успее да дойде лично да ги поздрави.
Нищо не можеше да се сравни с чувството, което Виктор изпита в момента, когато Айлин му каза, че е бременна. Щяха да имат собствено дете, плод на една голяма любов, преминала през толкова трудни моменти. Но само заради това си струваше!
Сияна се роди в един прекрасен есенен ден малко след десет сутринта. Името им хрумна спонтанно, докато гледаха снимката на едно момиченце, което играеше на пясъка и лицето му сияеше от радост. Нямаше по-щастливи родители от двамата!
Най-после имаха всичко, за което бяха мечтали! Сами си знаеха през какво бяха преминали докато това стане и в крайна сметка си го бяха извоювали. Въпреки всичко никога не загубиха вярата си един в друг, никой не се отказа от любовта си, не се поколебаха да докоснат пламъка и, дори да изгорят в него. Колко хора биха могли да се похвалят с такова нещо. Виктор и Айлин обаче не бяха от хората, които се хвалят . Искаха да живеят живота си така, както го бяха планирали и да се радват на щастието с малката им дъщеря. Неизменна част от семейството им беше и малката Дани, която вече беше голямата кака на бебето. Най-после пъзелът се беше подредил и картината беше пълна.
Отключи вратата и влезе. Не беше идвал тук от доста отдавна. Стаята му беше подредена така, както я беше оставил. Само едно чекмедже не беше затворено както трябва, защото вратичката му беше защипала нещо. Не можеше да понася такива неща и отиде да го оправи. Когато го дръпна обаче отвътре падна някакъв плик. Виктор го взе и понечи да го сложи вътре, когато реши да провери какво има в него, че вече не понеше какво е оставил по шкафовете. Когато го отвори онемя от изненада. Вътре имаше снимки. Снимки на него и Айлин пред кафенето. Тогава се сепна. Онези снимки! Тези, които някой беше направил и изпратил на Николай. И този някой беше Нора. Обзе го такъв гняв, че ако в момента Нора беше пред него не знаеше какво би направил!
Както можеше да се предполага разговорът между Виктор и Нора беше изключително труден. Тя отказваше да говори за каквото и да било с Виктор. Започна да го напада и да го обстрелва с обвинения в стила, който Виктор много добре познаваше и отдавна не го впечатляваше. Остави я спокойно да бълва змии гущери и когато се поизмори и трябваше да си вземе малко въздух той каза, че знае за снимките.
Нора така се изненада от думите му, че едва не се задави от новата порция думи, които се готвеше да поднесе на Виктор.
-За какви снимки бълнуваш? - попита тя.
-Ето за тези - каза Виктор и и хвърли плика със снимките. - И не смей да отричаш, писна ми от игричките ти!
- Не съжалявам за това ако искаш да знаеш! - каза тя злобно.
- Не съм учуден, Нора! Ето защо искам да се разведем като нормални хора.
- Това никога няма да стане. Ако искаш живей с който искаш, но никога няма да се ожениш за друга!
- Щом не искаш това да стане по нормален начин, Нора, ще го направим по ненормален. Още сега ще отида в полицията заедно със снимките и ще заведа дело срещу теб за тормоз и побой над Айлин. Това достатъчно хубаво ли е за имиджа ти и какво ли биха казали хората, когато разберат какво си направила?
Нора стоеше и не знаеше какво да каже. Виктор я беше притиснал и тя нямаше какво да направи. - Мръсен червей! - каза тя. Ще ти измъкна всичко, до последната стотинка. Нещастник!
-Не, Нора, ще получие това, което реша да ти дам и ти ще бъдеш така щастлива да подпишеш споразумението, което адвоката ми ще подготви, нали?
-Върви на майната си - изкрещя Нора и се нахвърли върху него с юмруци.
-И аз те обичам, скъпа - засмя се Виктор и продължи да се усмихва през целия път, докато се връщаше към дома.
Месец по-късно Виктор и Нора бяха официално разведени. Отношенията на Виктор със семейството му не се бяха променили от последните събития. Те продължиха да му се сърдят и да престанаха да поддържат връзка с него. Митко на няколко пъти се опита да оправи нещата и да ги помири, но опитите му излязоха неуспешни. Може би в техния случай само времето можеше да помогне, кой знае?
Нора обаче не можа да се примири въпреки всичко, което получи след развода и продължи да отмъщава на Виктор като не му позволяваше да вижда дъщеря си и постоянно измисляше причини, за да го държи на страна от нея. Теодор се беше изморил от вечните семейни битки и все повече прекарваше времето си в София,особено сега, когато вече си имаше и приятелка.
Виктор страдаше за Ками, но знаеше, че един ден тя ще порасне и ще бъде достатъчно разумна, за да направи каквото трябва. Ако това беше цената, която трябваше да плати, за да бъде с Айлин, я беше платил. Твърде висока цена наистина, но все пак един ден децата отлитат от гнездото и ти остава само старата врана, с която ще останеш до края на живота си.
„Това съвсем не е сполучливо сравнение”, би казала Айлин, но всичко, което излизаше от устата на Виктор и се струваше най-прекрасноро нещо на света.
Скоро след като нещата започнаха да вървят в правилния ритъм Вктор и Айлин се ожениха. Беше един хубав ден в началото на юни, слънчев и красив колкото беше и самата Айлин. „ Моето лунно сияние” каза Виктор, когато я видя да се приближава в ефирната си рокля. Вълшебните мигове бяха съхранени в спомени в един голям сватбен албум, подарък от Мартина, който често отваряха заедно и гледаха отново и отново, сякаш да се уверят, че това най-после е истина.
Мартина не можа да дойде на сватбата на приятелите си, въпреки че я бяха поканили за кума. Ния се беше разболяла и беше получила усложнения в следствие на тежък грип и се наложи да лежи в болницата, а Мартина остана да я придружава. Сватбеният подарък пристигна много преди самата Мартина да успее да дойде лично да ги поздрави.
Нищо не можеше да се сравни с чувството, което Виктор изпита в момента, когато Айлин му каза, че е бременна. Щяха да имат собствено дете, плод на една голяма любов, преминала през толкова трудни моменти. Но само заради това си струваше!
Сияна се роди в един прекрасен есенен ден малко след десет сутринта. Името им хрумна спонтанно, докато гледаха снимката на едно момиченце, което играеше на пясъка и лицето му сияеше от радост. Нямаше по-щастливи родители от двамата!
Най-после имаха всичко, за което бяха мечтали! Сами си знаеха през какво бяха преминали докато това стане и в крайна сметка си го бяха извоювали. Въпреки всичко никога не загубиха вярата си един в друг, никой не се отказа от любовта си, не се поколебаха да докоснат пламъка и, дори да изгорят в него. Колко хора биха могли да се похвалят с такова нещо. Виктор и Айлин обаче не бяха от хората, които се хвалят . Искаха да живеят живота си така, както го бяха планирали и да се радват на щастието с малката им дъщеря. Неизменна част от семейството им беше и малката Дани, която вече беше голямата кака на бебето. Най-после пъзелът се беше подредил и картината беше пълна.
Мартина постоянно си гледаше часовника. Нямаше търпение да види Сияна. Толкова време беше минало от последния път, когато бяха заедно. Толкова и беше домъчняло. Работата и не позволяваше да пътува толкова често и тя прекарваше дълги часове в разговори по скайпа или телефона, но не беше същото. Имаше толкова много за разказване. При нея нещата се бяха развили в много добра насока. Продължаваше да работи в детския център на приятелката си като в същото време имаше рубрика за съвети в едно женски списание, а когато имаше свободно време ходеше един път седмично в една театрална група за любители, с които правеха интересни неща и се забавляваха чудесно. Малката Ния растеше доволна и щастлива и вече имаше приятели.
Едно нещо в живота на Мартина обаче я завари съвсем неподготвена и още повече затвърди убеждението и, че понякога в живота на човека се случват когато му дойде времето. Един пролетен ден докато обикаляха с Ния около една стара църква се натъкнаха на някакви фотографи, които подготвяха някакъв филм за старите църкви в района. Стана и любопитно и реши да попита един от тях за какво точно е филма. Човекът беше нахлупил една червена шапка с козирка и тъкмо беше седнал да смени обектива си, когато Мартина го заговори. Мъжът се обърна към нея. В следващия момент очите им се срещнаха и не можеха да помръднат от изненада.
Мартина? -Човекът се усмихна и свали шапката си. В първия момент Мартина не го позна, но когато се вгледа в сините очи и видя усмивката му не можа да повярва. Това беше Сашо, онзи Сашо, чиято бележка и роза, вече разпаднала се на листенца още пазеше. „Явно е имало защо” - помисли си тя и се хвърли в прегръдката му. Малката Ния стоеше до тях и се чудеше защо тези двама възрастни се прегръщат и се гледат глупаво, но си помисли, че сигурно е нещо важно.
Кой би предположил, че след повече от двайсет години ще се видят и то точно тук. Истината е, че никой не може да знае със сигурност какво ще му поднесе живота. Изненадите не винаги са приятни, но как иначе бихме могли да се научим да приемаме загубите си. Дали е възможно да постигнеш всичко, което искаш без да ти се наложи да преминеш през различни изпитания, за да го получиш. Или човек достига до върха на своето познание и успех, изкачвайки се търпеливо по стълбата на живота като внимателно минава през липсващите стъпала или пада, когато нямаш такива. Твой е изборът обаче дали ще продължиш да се катериш или ще останеш долу. Никой не казва, че е лесно, но си струва!
Това беше един от онези дни, които човек няма да забрави докато е жив и Мартина знаеше, че съдбата и прави неочакван подарък като я среща със Сашо след толкова години. Дали щяха да останат заедно все още не знаеха, но това сега не беше най-важното. След толкова време можеха да изяснят нещо, което бяха забавили с двайсет години и което може би щеше да им спести доста лутане и неприятности, но може би не му е било времето!
Мартина пак погледна часовника си. След десет минути щеше да пристигне на автогарата.
Виктор и Айлин я чакаха на паркинга. Когато се видяха не можеха да спрат да се прегръщат. - Като часовници сте - каза Ния, която все още не можеше да разбере някои постъпки на възрастните. След вълнуващото посрещане се отправиха към къщата на Виктор и Айлин. Последният път, когато беше тук къщата все още не беше напълно готова. Сега беше едно уютно и спокойно убежище за двамата. Сияна кротко седеше в столчето и гризеше пръстчето си. Бяха започнали да и излизат първите зъби и гледаше да намери какво да гризе.
-Е, как се чувствате вече щастливо оженени, скъпите ми? - попита Мартина.
-Прекрасно, както можеш да предположиш, скъпа - каза Айлин.
-Обаче искаш ли да ти кажа нещо, Марти? - попита Виктор. - Ние отдавна вече бяхме женени. Тази лъскава сватба далеч не беше така истинска както онази наша сватба на върха на планината. Само ние, между земята и небето. Завинаги!
- Имаше нещо във въздуха онзи ден на планината, Виктор - каза Мартина сериозно.- Имаше, Марти! Виктор се изправи.- Искам да ти покажа нещо каза той, а Мартина го последва. Виктор отвори вратата на спалнята и влязоха. Мартина погледна към стената и се усмихна. Там стоеше сухото клонче, което беше украсила като сватбен подарък . Най отдолу до надписа с черен молив бяха привързани с червена панделка двата пръстена двата пръстена от маргаритки, които още носеха аромата на планинския въздух!
Мартина пак погледна часовника си. След десет минути щеше да пристигне на автогарата.
Виктор и Айлин я чакаха на паркинга. Когато се видяха не можеха да спрат да се прегръщат. - Като часовници сте - каза Ния, която все още не можеше да разбере някои постъпки на възрастните. След вълнуващото посрещане се отправиха към къщата на Виктор и Айлин. Последният път, когато беше тук къщата все още не беше напълно готова. Сега беше едно уютно и спокойно убежище за двамата. Сияна кротко седеше в столчето и гризеше пръстчето си. Бяха започнали да и излизат първите зъби и гледаше да намери какво да гризе.
-Е, как се чувствате вече щастливо оженени, скъпите ми? - попита Мартина.
-Прекрасно, както можеш да предположиш, скъпа - каза Айлин.
-Обаче искаш ли да ти кажа нещо, Марти? - попита Виктор. - Ние отдавна вече бяхме женени. Тази лъскава сватба далеч не беше така истинска както онази наша сватба на върха на планината. Само ние, между земята и небето. Завинаги!
- Имаше нещо във въздуха онзи ден на планината, Виктор - каза Мартина сериозно.- Имаше, Марти! Виктор се изправи.- Искам да ти покажа нещо каза той, а Мартина го последва. Виктор отвори вратата на спалнята и влязоха. Мартина погледна към стената и се усмихна. Там стоеше сухото клонче, което беше украсила като сватбен подарък . Най отдолу до надписа с черен молив бяха привързани с червена панделка двата пръстена двата пръстена от маргаритки, които още носеха аромата на планинския въздух!
Няма коментари:
Публикуване на коментар