Някъде там...в тишината
Събуди се от чуруликането на птиците. Вече беше светло, макар че часовникът показваше 5.10 сутринта. Обичаше лятното часово време. Денят започваше рано и тя обичаше да го посреща първа. Беше неделя и нямаше за къде да бърза. Неделята обикновено започваше много тихо. Толкова тихо, че можеше да долови най-леките проскърцвания и звуци, които къщата издаваше. Стана и отвори прозореца. През нощта беше валяло и земята още беше мокра. Ароматът на прясна трева, смесена със свежия пролетен дъжд я обгърна и тя затвори очи, отдадена напълно на приятното усещане. Прозрачната кръгла ваза на прозореца беше пълна с маргаритки, червена детелина и макове и от нея се носеше аромат на горска поляна. По перваза се беше разпилял жълт прашец и няколко сухи листенца се бяха разпиляли наоколо. Трябваше да се смени водата. Тя въздъхна и погледна навън към брезите, които леко поклащаха клони с нежно зелените си нови листа. Пролетта правеше чудеса с природата. Беше прекрасно, но цялата тази красота не стигаше до сърцето и. Всичко дишаше и живееше. И тя дишаше, но не беше сигурна дали живееше. Не и когато Стани вече го нямаше. И никога нямаше да се върне. Защото оттам никой не се връщаше...
Очите и отново се напълниха със сълзи. Отдавна не се опитваше да ги скрива. Просто ги оставяше да се стичат, сякаш те можеха да измият цялата болка, която беше събрана в душата и. Всеки ден седеше с часове до този прозорец и се взираше във всяко едно трепване на клонче, помръдване на трева или звук, който и се се струва необичаен. Чакаше знак от него. Нали така и беше казал.
“ Искам да знаеш, че аз винаги ще остана близо до теб, скъпа! Аз ще съм тревата, която милва краката ти, аз ще съм въздуха, който дишаш, аз ще съм звук, аромат и цвят, всичко , което виждаш, докосваш, усещаш. Винаги до теб. Ще ме усещаш, само няма да ме виждаш! И не искам да плачеш! Обещай ми!” И тя обеща. Но как да изпълниш такова обещание! Как да се простиш с някого завинаги и да живееш с мисълта, че повече няма да го видиш! Мина почти година от онзи злополучен ден, в който разбраха за тежката диагноза. Беше малко след като определиха дата за сватбата. Питаше се как е възможно в една седмица да бъде най-щастливата и най-нещастната жена на света едновременно. И не можеше да си даде отговор.
“ Понякога в живота се случват такива неща, скъпа-казваше той- и ние нищо не може да направим, за съжаление. Но не трябва да губим времето, което ни остава в сълзи и съжаление, да търсим причини, които никога няма да намерим, за да обясним защо се случва на нас...” Тя кимаше глава, макар че не можеше по никакъв начин да приеме, това, което им се случваше. Това, което се случваше на нея. Какво толкова в живота си беше направила, че той я лишаваше от всички хора, които беше обичала. Няколко години преди да го срещне загуби и двамата си родители при пътен инцидент с пиян шофъор. Тъкмо се беше справила с травмата и беше започнала да се връща към живота си и срещна Любовта, се случи и това.
Очите и отново се напълниха със сълзи. Отдавна не се опитваше да ги скрива. Просто ги оставяше да се стичат, сякаш те можеха да измият цялата болка, която беше събрана в душата и. Всеки ден седеше с часове до този прозорец и се взираше във всяко едно трепване на клонче, помръдване на трева или звук, който и се се струва необичаен. Чакаше знак от него. Нали така и беше казал.
“ Искам да знаеш, че аз винаги ще остана близо до теб, скъпа! Аз ще съм тревата, която милва краката ти, аз ще съм въздуха, който дишаш, аз ще съм звук, аромат и цвят, всичко , което виждаш, докосваш, усещаш. Винаги до теб. Ще ме усещаш, само няма да ме виждаш! И не искам да плачеш! Обещай ми!” И тя обеща. Но как да изпълниш такова обещание! Как да се простиш с някого завинаги и да живееш с мисълта, че повече няма да го видиш! Мина почти година от онзи злополучен ден, в който разбраха за тежката диагноза. Беше малко след като определиха дата за сватбата. Питаше се как е възможно в една седмица да бъде най-щастливата и най-нещастната жена на света едновременно. И не можеше да си даде отговор.
“ Понякога в живота се случват такива неща, скъпа-казваше той- и ние нищо не може да направим, за съжаление. Но не трябва да губим времето, което ни остава в сълзи и съжаление, да търсим причини, които никога няма да намерим, за да обясним защо се случва на нас...” Тя кимаше глава, макар че не можеше по никакъв начин да приеме, това, което им се случваше. Това, което се случваше на нея. Какво толкова в живота си беше направила, че той я лишаваше от всички хора, които беше обичала. Няколко години преди да го срещне загуби и двамата си родители при пътен инцидент с пиян шофъор. Тъкмо се беше справила с травмата и беше започнала да се връща към живота си и срещна Любовта, се случи и това.
“ Трябва да съм много лош човек, за да ни се случва всичко това, Стани! Или може би има някаква много тежка вина в семейството, която аз трябва да изплащам! Не мога да го приема, не искам да приема, не искам...” Тя разтърсваше раменете си от плач и трепереше в прегръдките му. Чудеше се откъде намира сили той да говори така спокойно и да го приема толкова нормално. Но той си беше такъв. Приемаше света такъв, какъвто е, радваше му се и гребеше от него с пълни шепи. Правеше го до последния си дъх. Даваше сила и на нея. Най-прекрасния мъж на света!
“ За теб ще бъде по-трудно, скъпата ми-казваше той. За живите винаги е по-трудно. Мъртвите просто си отиват и вече нищо не ги интересува. Но живите остават и трябва да се учат как да живеят с болката от загубата. Знам, че няма да е никак лесно. Особено с прекрасните спомени, които имаме двамата. Но спомените са важни, Мая. Никой няма да може да ти отнеме спомените, защото те не умират.
Той милваше косата и и въздишаше, опитвайки се да не издава никакъв звук. Трябваше да бъде силен и заради нея. Обичаше тази жена. Обичаше я с онази силна любов, която много хора се опитват да отричат. Но само онези, които не са я изпитвали могат да я отричат. Тя запали огън в сърцето му и никога нямаше да угасне. Винаги се беше чудил къде отива енергията след смъртта. Тялото беше само една обвивка на душата и духът, който живееше в нея. Може би след смъртта човек сменяше човешката си обвивка с друга, която е невидима и продължаваше да живее в нея, докато я замени със следващата. Стан се учеше да приема смъртта спокойно, като нещо,което се случва естествено в живота, но не можеше да убеди Мая, че има нещо естествено в смъртта на един тридесет и пет годишен човек, в разцвета на силите си. Болката я заслепяваше и и пречеше да мисли реално. Опитваше да я скрива, но той чуваше как тихо плаче нощем, притискайки се силно към възглавницата, усещаше как го наблюдава, докато спи, как се бори с безсилието си.
Нещо изшумоля в храстите и Мая трепна. Няколко птичета се бяха сборичкали и излетяха с цвърчене оттам. Една бяла пеперуда с големи цветни крила кацна върху цветята във вазата. Мая се загледа в нея. После протегна ръката си и пеперудата кротко кацна върху нея. Мая продължи да я разглежда, сякаш се опитваше да разпознае нещо от Станислав в нея. Пеперудата също я гледаше с блестящите си черни очи, но не трепваше. Нито издаваше звук. Просто си седеше на ръката и не мърдаше.
“ Ти ли си Стан - питаше тя и после си мислеше, че започва да откача, търсейки във всичко някакъв знак от него”. Спомни си денят, който се срещнаха. Един прекрасен ден от Май в един градински център. Искаше да си купи пълзящи рози за градината, но се колебаеше в избора на цветове. Затова потърси мнението и. Тя тъкмо се беше навела да разглежда някакъв рядък цвят теменужки, когато видя някакъв усмихнат мъж, надвесен над нея, с няколко сакции с розови храсти в тях. Попита я какви цветове би избрала за градината си, а после я покани на кафе. Беше впечатлен, когато разбра името и и бързо изстреля
“ Виж ти, срещнах Мая през Май
до уши се влюбих май” , което я накара да се засмее и да се влюби в него от пръв поглед.
Той често и рицитираше смешни стихчета, които измисляше на момента и я караше да се смее от сърце.
Мая се усмихна на спомена и очите и отново се напълниха. Беше пълно със спомени. Накъдето и да се обърнеше виждаше Стани. Начинът, по който отмяташе главата си, когато се обръщаше от мивката към нея, когато го викаше; смехът му, който се носеше от градината; силния аромат на парфюм, който оставяше диря из къщата. Още пазеше дрехите, които беше носил. Не ги беше изпрала. Често обличаше синия му пуловер, за да усети аромата на кожата му и да почувства топлината му.
Никога нямаше да забрави предложението му да се оженят. Дойде рано в една красива лятна утрин и каза, че трябва да и покаже нещо. Бил намерил някакво гнезо с някакви много шарени яйца, които непременно трябвало да види и я замъкна полу-заспала на едно място, където често ходеха на пикник. Когато тя се повдигна на пръсти да види “чудните яйца”, единственото, което видя беше една красива синя кутийка с пръстен в нея. Мая беше истински щастлива. Беше намерила своята половина, онова липсващо парченце, което не и достигаше, за да се почувства цяла. Даваше си сметка каква късметлийка е като имаше предвид колко е трудно да откриеш точната половина сред морето от милиарди души, които непрекъснато се движеха. Създадоха си прекрасно гнездо в къщата, която Стани сам беше построил. Беше млад архитект, които не се сттахуваше да прилага смели дизайнерски решения в проектите си и имаше много успешна кариера. Обичаха да прекрават времето си в къщата. Това беше мястото, което им даваше спокойствие и ги правеше щастливи. Беше на един етаж, с много раздвижена форма, разположена между дърветата на прекрасно място, близо до плитката река, минаваща оттам. Мая имаше чувството, че са като герои от някаква приказка. Къщата им се гушеше в зеленото на растенията наоколо, напоена с аромата на цветя, жужене на пчели и любов. Тук щяха да направят сватбата си. Плануваха весело сватбено тържество в градината с приятелите им. И после дойде страшната новина за проклетия рак, който беше сграбчил тялото му. Скоротечен. Така казаха. Даваха му два месеца, а той си тръгна след един... Никой и нищо вече не можеше да го върне, нито сълзите, нито любовта. Само спомена.
Трябваше да приеме, че в живота има различни истории. Едни от тях започваха добре и завършваха добре. Други-започваха зле и завършваха добре, а някои, като тяхната- започваха добре и завършваха трагично. И най-лошото беше, че бяха безсилни да променят края.
Мая излезе на двора и седна на пейката. Всичко беше зелено, цъфнало и красиво. Пълно с живот. Погали с ръка декоративните макове с черни точки и се усмихна. Изведнъж усети някаква странна топлина, докосвайки ги. Те притискаха към нея главичките си и сякаш целуваха ръцете и. Мая долови позната мелодия. Песничка, която Стани често си тананикаше из къщи. Маковете пееха и тя ги чуваше.
От червените макове я гледаха очите на Стан. Толкова обичаше своята крехка Мая. Протегна ръка и помилва косите и. “ Тук съм, скъпа. Казах ти, че винаги ще остана близо до теб!
Мая вдигна очи погледна към него. Той и махна с ръка, но знаеше, че тя не може да го види. Погледна я още веднъж и после си тръгна. Мая погледна към помръдналите стъбла на маковете. Върху червената чашка на един от тях имаше две прозрачни капки. “ Стани...промълви тя...знам, че беше тук...”
“ За теб ще бъде по-трудно, скъпата ми-казваше той. За живите винаги е по-трудно. Мъртвите просто си отиват и вече нищо не ги интересува. Но живите остават и трябва да се учат как да живеят с болката от загубата. Знам, че няма да е никак лесно. Особено с прекрасните спомени, които имаме двамата. Но спомените са важни, Мая. Никой няма да може да ти отнеме спомените, защото те не умират.
Той милваше косата и и въздишаше, опитвайки се да не издава никакъв звук. Трябваше да бъде силен и заради нея. Обичаше тази жена. Обичаше я с онази силна любов, която много хора се опитват да отричат. Но само онези, които не са я изпитвали могат да я отричат. Тя запали огън в сърцето му и никога нямаше да угасне. Винаги се беше чудил къде отива енергията след смъртта. Тялото беше само една обвивка на душата и духът, който живееше в нея. Може би след смъртта човек сменяше човешката си обвивка с друга, която е невидима и продължаваше да живее в нея, докато я замени със следващата. Стан се учеше да приема смъртта спокойно, като нещо,което се случва естествено в живота, но не можеше да убеди Мая, че има нещо естествено в смъртта на един тридесет и пет годишен човек, в разцвета на силите си. Болката я заслепяваше и и пречеше да мисли реално. Опитваше да я скрива, но той чуваше как тихо плаче нощем, притискайки се силно към възглавницата, усещаше как го наблюдава, докато спи, как се бори с безсилието си.
Нещо изшумоля в храстите и Мая трепна. Няколко птичета се бяха сборичкали и излетяха с цвърчене оттам. Една бяла пеперуда с големи цветни крила кацна върху цветята във вазата. Мая се загледа в нея. После протегна ръката си и пеперудата кротко кацна върху нея. Мая продължи да я разглежда, сякаш се опитваше да разпознае нещо от Станислав в нея. Пеперудата също я гледаше с блестящите си черни очи, но не трепваше. Нито издаваше звук. Просто си седеше на ръката и не мърдаше.
“ Ти ли си Стан - питаше тя и после си мислеше, че започва да откача, търсейки във всичко някакъв знак от него”. Спомни си денят, който се срещнаха. Един прекрасен ден от Май в един градински център. Искаше да си купи пълзящи рози за градината, но се колебаеше в избора на цветове. Затова потърси мнението и. Тя тъкмо се беше навела да разглежда някакъв рядък цвят теменужки, когато видя някакъв усмихнат мъж, надвесен над нея, с няколко сакции с розови храсти в тях. Попита я какви цветове би избрала за градината си, а после я покани на кафе. Беше впечатлен, когато разбра името и и бързо изстреля
“ Виж ти, срещнах Мая през Май
до уши се влюбих май” , което я накара да се засмее и да се влюби в него от пръв поглед.
Той често и рицитираше смешни стихчета, които измисляше на момента и я караше да се смее от сърце.
Мая се усмихна на спомена и очите и отново се напълниха. Беше пълно със спомени. Накъдето и да се обърнеше виждаше Стани. Начинът, по който отмяташе главата си, когато се обръщаше от мивката към нея, когато го викаше; смехът му, който се носеше от градината; силния аромат на парфюм, който оставяше диря из къщата. Още пазеше дрехите, които беше носил. Не ги беше изпрала. Често обличаше синия му пуловер, за да усети аромата на кожата му и да почувства топлината му.
Никога нямаше да забрави предложението му да се оженят. Дойде рано в една красива лятна утрин и каза, че трябва да и покаже нещо. Бил намерил някакво гнезо с някакви много шарени яйца, които непременно трябвало да види и я замъкна полу-заспала на едно място, където често ходеха на пикник. Когато тя се повдигна на пръсти да види “чудните яйца”, единственото, което видя беше една красива синя кутийка с пръстен в нея. Мая беше истински щастлива. Беше намерила своята половина, онова липсващо парченце, което не и достигаше, за да се почувства цяла. Даваше си сметка каква късметлийка е като имаше предвид колко е трудно да откриеш точната половина сред морето от милиарди души, които непрекъснато се движеха. Създадоха си прекрасно гнездо в къщата, която Стани сам беше построил. Беше млад архитект, които не се сттахуваше да прилага смели дизайнерски решения в проектите си и имаше много успешна кариера. Обичаха да прекрават времето си в къщата. Това беше мястото, което им даваше спокойствие и ги правеше щастливи. Беше на един етаж, с много раздвижена форма, разположена между дърветата на прекрасно място, близо до плитката река, минаваща оттам. Мая имаше чувството, че са като герои от някаква приказка. Къщата им се гушеше в зеленото на растенията наоколо, напоена с аромата на цветя, жужене на пчели и любов. Тук щяха да направят сватбата си. Плануваха весело сватбено тържество в градината с приятелите им. И после дойде страшната новина за проклетия рак, който беше сграбчил тялото му. Скоротечен. Така казаха. Даваха му два месеца, а той си тръгна след един... Никой и нищо вече не можеше да го върне, нито сълзите, нито любовта. Само спомена.
Трябваше да приеме, че в живота има различни истории. Едни от тях започваха добре и завършваха добре. Други-започваха зле и завършваха добре, а някои, като тяхната- започваха добре и завършваха трагично. И най-лошото беше, че бяха безсилни да променят края.
Мая излезе на двора и седна на пейката. Всичко беше зелено, цъфнало и красиво. Пълно с живот. Погали с ръка декоративните макове с черни точки и се усмихна. Изведнъж усети някаква странна топлина, докосвайки ги. Те притискаха към нея главичките си и сякаш целуваха ръцете и. Мая долови позната мелодия. Песничка, която Стани често си тананикаше из къщи. Маковете пееха и тя ги чуваше.
От червените макове я гледаха очите на Стан. Толкова обичаше своята крехка Мая. Протегна ръка и помилва косите и. “ Тук съм, скъпа. Казах ти, че винаги ще остана близо до теб!
Мая вдигна очи погледна към него. Той и махна с ръка, но знаеше, че тя не може да го види. Погледна я още веднъж и после си тръгна. Мая погледна към помръдналите стъбла на маковете. Върху червената чашка на един от тях имаше две прозрачни капки. “ Стани...промълви тя...знам, че беше тук...”
26.04.13
Няма коментари:
Публикуване на коментар