Човек обича да събира неща. Полезни или непотребни, важни или не чак толкова, струпани в ъгъла или подредени в кутии, те стоят търпеливо и очакват да бъдат извадени отново. 
През целият  си живот човек  грижливо съхранява в сейфовете на душата си късчета спомени. Малко прашни, но предизвикващи същото онова въодушевление и радост, както преди. Споделени мигове…Шепа усмивки…Шапка на точки, свалена от вятъра…Кристалчета смях, замръзнали в утрото…все такива дребни неща, които могат да топлят душата ти. Спомени за отминало време и хора, останали там…в сърцето ти, споделящи същите спомени. Или поне ти така си мислиш. Понякога една случайна среща след години може да те накара да  разбереш, че всъщност общите спомени не са общи и това, което пазиш с години е нещо отдавна забравено от някой друг, който си смятал за близък, заради общия спомен  с него. Тогава започваш да се питаш дали несъзнателно не си украсил спомена от една обикновена случка с повече емоции, превръщайки го в нещо по-важно, отколкото е,  вплитайки в него и образите на някой, които си харесвал и си искал да е в него. Не знам кое би било по-малко разочароващо - страхът, че може да пазиш измислени спомени или да приемеш, че спомените, които за теб са безценни, може да не значат нищо за някой друг? 

/ из новият ми проект "Под капака на старата ракла”/