Да познаеш Любовта
Човек не трябва да спира да търси Любовта. Понякога я чакаме през целия си живот, а когато дойде я пускаме да си отиде, защото не сме сигурни, че е била истинската. А после, когато осъзнаем, че сме си изгубили време да проверяваме е прекалено късно. Защо просто не може да се доверим на първите си впечатления? Те обикновено са най-точни. Винаги може да срещнем Любовта. Дори и когато спрем да я търсим, тя може да ни изненада иззад ъгъла. Едни вярват в нея, други я отричат. Едни я преследват цял живот, други не могат да я познаят, а има и такива, които я срещат съвсем неочаквано и безпогрешно усещат, че са намерили сродната си душа.
Андрей се събуди рано тази сутрин. Не че друг път ставаше късно, но днес все още беше тъмно, когато отвори очи. Погледна часовника и се почуди дали да подремне още малко или да стане да си направи едно силно кафе. Понякога след такова повторно унасяне му се случваше да закъснее. Имаш чувството, че е минал само миг, а когато отново погледнеш часовника, скачаш като ужилен.
Разроши косата си с ръце и с прозявка отиде в кухнята. След малко цялата стая се изпълни с аромат на прясно сварено кафе и препечени филийки. Погледна към извиващата се ароматна пара, която излизаше от чашата и си помисли колко малко е нужно, за да се почувства човек щастлив. Докато закусваше разгледа снимките, които беше направил вчера. Обичаше да снима. Още от малък ходеше на клубове по фотография и това беше нещото, което му доставяше изключително удоволствие. Започна да учи медицина, но скоро разбра, че това не е за него и превърна любимото си занимание в своя професия. Беше изключително добър в това, което правеше и имаше много работа. Беше затрупан с различни проекти и даже понякога му се налагаше да отказва. Последните снимки бяха за едно списание, с което работеше от дълго време. Сигурен беше, че много ще ги харесат.
Нявън беше започнало да се развиделява и той реши, че е време да тръгва. Искаше да направи още няколко снимки, преди градът да се беше събудил. Не искаше глъчката и шумотевицата да се отрази на снимките му и затова обичаше да снима на зазоряване. След малко вече крачеше по сънените улици, нарамил фотографската си чанта, с навити крачоли на дънките и голяма усмивка на лицето. По това време на сутринта може да видиш цветове, които никога не си предполагал, че има и да чуеш звуци, които никога не си чувал преди. Защото те се появяват само в онзи кратък отрязък от време между утрото и нощта, малко преди раждането на изгрева и обикновено не се повтарят повече от веднъж.
Андрей се промъкна през едни храсталаци, за да улови светлината, плуваща в езерото и тогава нещо неочаквано привлече вниманието му. Там имаше някой. Момиче. Беше седнало на един камък в езерото и си четеше книга. Сърцето на Андрей щеше да изхвръкне. Стоеше и гледаше като омагъосан това непознато момиче, седнало край езерото. Беше седнала с гръб, подвила единия си крак на камъка, за да го използва като подложка за книгата, която четеше. Косата и беше събрана в небрежна опашка, от която излизаха кичури и се осветяваха от слънцето. Носеше късо кафяво палтенце и ярко-оранжев шал на цветя. Краката и бяха боси, а обувките стояха до камъка. Тогава Андрей разбра. Това беше Тя-Любовта. Позна я със сърцето си. Нямаше нужда да види лицето и. Знаеше, че това е жената, която чака от толкова дълго време. Изкашля се, за да не я изплаши ако излезе от храстите неочаквано. Момичето се обърна. Дори не се учуди, когато го видя. Сякаш го чакаше. После се усмихна и Андрей щеше да се разтопи от щастие.
-Защо избра да дойдеш да четеш точно тук? - попита я той.
-Защото сънувах, че тук ще срещна Любовта- отговори му тя.
Вечерта я покани на разходка. Искаше да бъде незабравима, както и срещата им. Избра едно чудесно място на хълма, от което се виждаше целия град. Слънцето беше започнало да залязва, когато пристигнаха. Рошавите главички на глухарчетата ги поздравяваха и пускаха светещи пухчета във въздуха. Вятърът разнасяше любовната песен на маковете и я влиташе в косите им, а залезът оцветяваше в червено бушуващите им чувства.
Когато Тя видя изненадата, която Андрей и беше подготвил, подскочи от вълнение. Под едно разклонено дърво беше приготвена маса за двама. На дървото бяха закачени фенери и хвърляха светлина върху кофичката лед и кошницата с пресни ягоди. Просълзи се, когато се вгледа по-внимателно. Това бяха фенери със светулки. Беше направил фенери със светулки за нея!
Това беше началото на техния път. Вървяха през тревата, хванати за ръка като две деца, за които няма нищо по-важно от това, което се случваше в душата им. Фенерите със светулки осветяваха пътя им в нощта, а в очите им изгряха хиляди звезди. Бяха от онези щастливци, които намериха Любовта случайно и я разпознаха...
Няма коментари:
Публикуване на коментар