Звезден дъжд ( част 1)
Седеше на плетения стол на верандата и леко се полюшваше. Погледът и се спря върху светлината на градинските фенери, наредени по дължината на каменната алея. Беше се поколебала кой модел от тях да избере, но сега, като ги гледаше в тъмното, беше сигурна, че това са фенерите за нейната градина. Бяха като светулки с шарени фенерчета, а тя толкова много харесваше светулките! Един такъв фенер със светулки сложи началото на връзката и с Тони.
Винаги, когато си спомняше този момент потреперваше от вълнение. Бяха минали няколко години от тогава, но всеки път споменът и беше толкова ярък, сякаш всичко се беше случило само преди няколко дни. Изумително е как безброй много спомени се запечатват в съзнанието ни през годините. Някои от тях изгубват цветовете на детайлите и остават само дебело очертаните контури на събитията, други напълно се обезцветяват и се заличават с времето, а има и такива, който съществуват въпреки времето и хората и остават толкова ярки, колкото са били и тогава. Мисълта за тях те кара да потръпваш от повторно изживяните мигове. Може би не е възможно един миг да бъде повторен отново, но определно, преживявайки го отново, се връща с още по-голяма сила и емоция и не позволява да бъде забравен.
Започна леко да захладнява и Елица се загърна с шала си. Обичаше да седи сама, когато всички останали вече спят. Колко различен изглежда света в тишината на нощта. Имаше някакво очарование в приглушените звуци, идващи от сенките в мрака, което тя обожаваше. Не знаеше коя тишина харесваше повече - тишината на нощта или тишината призори. Може би за някои тишината винаги е една и съща, но Елица беше от хората, който отлично знаеха колко голяма е разликата между двете.
Тази вечер небето беше обсипано със звезди. Толкова много, че имаше усещането, че всеки момент ще се изсипят върху нея. Като звезден дъжд! Също както и онази вечер преди години... Споменът я накара да се усмихне, въпреки че напоследък нямаше много поводи за усмивки. Никога не беше предполагала, че може да се и се случи подобно нещо. В някой филми-да, беше напълно възможно, но точно на нея! Все още не можеше да повярва и се опитваше да открие нещото, довело до положението, в което се намираше. Имаха прекрасна любов с Тони. Това беше любов от пръв поглед. Можеше да се закълне, че усеща приятното гъделичкане от прословутите пърхащи пеперуди в стомаха си и сякаш чу как сърцето и казва: Ето Го! Това е Той!
И двамата бяха запалени планинари и често ходеха на походи в планината. На един от тези походи се запознаха. Бяха се отделили неусетно от групата и изгубиха пътеката, по която трябваше да стигнат в хижата. И за двамата това беше най-романтичното и приятно изгубване на света. Небето беше обсипано със звезди и имаха усещането, че могат да усетят трептението им. Тони беше протегнал ръка към небето: - Набрах ти малко звезди!- усмихна и се той и тя си помисли, че никой не и беше правил по-мил подарък от този. Когато започна да става по-тъмно и пътеките по-неясни, Тони я изненада отново - от едно пластмасово шише и направи един фенер със светулка. Сърцето на Елица радостно подскачаше докато го следваше по тъмните пътеки и и се искаше тази нощ никога да не свършва. И тя наистина продължи и в следващите няколко години, когато любовта владееше мислите и чувствата им и ги караше да си мислят, че няма по-щастливи хора от тях. Защото бяха срещнали онази голяма Любов, за която всички хора мечтаеха. Мислеха се за късметлии. И наистина бяха. И как иначе! Истински късмет е да откриеш онази липсваща половинка в морето от хиляди милиарди половини, които се блъскат, разминават, приближават и ако имат късмет се събират в едно цяло. Лесна беше тяхната любов. Не се нуждаеше от много думи и обяснения. И двамата знаеха, че се обичат и това беше достатъчно. Отгатваха желанията си само по погледите, които си разменяха, довършваха изреченията си и се разбираха с половин дума само. Никога нямаше да забрави първата им любовна нощ. Сякаш от въздуха се беше надигнал невидим огън, който се беше взривил в телата им, разтърсвайки ги толкова силно, че небето и земята се сляха в едно и ги оставиха без дъх в онзи отрязък от сладострастие, в който нищо вече няма значение. Прекрасната им любовна история продължи със сватба и от любовта им се роди едно прелестно малко слънчице, на което дадоха цялата си любов. “И живели щастливо до края на дните си” - въздъхна Елица, избърсвайки с ръкав една сълза, която плъзна бавно по бузата и. Само че за тях приказката не свърши така. Много пъти се питаше дали наистина съществуваха приказки, които завършваха щастливо. Защо винаги човек трябва да изпитва страх да се зарадва ако всичко в живота му върви добре. Не можеше да си отговори кога тяхната приказка беше започнала да се променя. Може би животът искаше да подложи любовта им на проверка и им прати изпитание, което те не издържаха. Тони се поддаде-не издържа на изкушението, което му се предложи. Дълго време Елица се обвиняваше. Но как да предположи, че заради доброто си сърце ще получи за награда предателство. Как би предположила, че най-добрата и приятелка ще се възползва от нея. Не искаше да вярва на думите, че няма ненаказано добро, но ето, че точно това се случи. Само защото съжали приятелката си, преживяла тежка раздяла и изпаднала в депресия. Бяха израснали заедно от деца. Заедно следваха в университета, споделяха хубави и лоши моменти заедно, бяха като сестри. Когато Ира се раздели с приятеля си, Елица и предложи да дойде у тях за известно време, докато се успокои и започне да мисли трезво за бъдещето си. И през ум не и беше минавало, че докато тя ходи на работа, Ира флиртува с Тони. Не забелязваше погледите, които си разменяха, когато се разминаваха. Стори и се, че Тони е малко хладен напоследък, но го отдаваше на работата му. Ако имаше нещо притеснително, щеше да и каже. Винаги и казваше, нямаха тайни един от друг. Времето минаваше и Ира се преобразяваше с всеки изминал ден. Сълзите отдавна изчезнаха и вече в очите и грееха весели пламъчета. Елица се радваше за приятелката си и не предполагаше на какво се дължи тази веселост, докато един ден не ги завари заедно. Беше забравила да вземе една папка и когато се върна за нея ги видя в леглото им. Гледката така я зашемети, че тя не можеше да повярва на очите си. Стоеше пред тях, неспособна да помръдне. Сякаш светът се срути върху главата и. А тя дори не го забелязваше. Стоеше там и чакаше да я отнесе. Болката беше толкова ужасяваща и имаше усещането, че някой току-що беше извадил сърцето и и го беше стъпкал в калта. Когато мъката е толкова голяма дори не можеш да заплачеш да ти олекне. Сълзите се събират в една замръзнала буца в гърлото ти и те стискат толкова силно, че ти е трудно да дишаш. Светът се завъртя пред очите на Елица и тя падна на земята. Когато се събуди видя надвесеното над нея лице на Тони, който нещо и говореше. Постепенно всичко се избистри и тя чу как той я питаше дали е добре. Тя не отговори. Само го попита: Защо?
- Просто се влюбих и искам да живея с нея - каза Тони. - Съжалявам!
- Недей - погледна го Елица.
На другия ден събра багажа си и заедно с малкото им момиченце напусна къщата, която до вчера беше техния дом. Няколко месеца след това Тони и Ира се разделиха и той няколко пъти идваше да я моли да се съберат отново. Елица го обичаше, но нещо в сърцето и се беше скъсало завинаги. Не беше сигурна, че новото начало ще залепи парченцата на счупеното и сърце. Нищо вече не можеше да бъде същото. Трудно и беше да се пребори със силните си чувства и да направи това, което мислеше за правилно. Лека - полека животът и отново започна да влиза в релси. Все още не мислеше за нова любов-беше твърде рано за това. Най-голямото богатство откриваше в щастливите искрици, които проблясваха в очите на малкото и момиченце.
Елица се изправи, все още загърната с шала си. “ Може би щастливия край на моята приказка е отложен за друго време - помисли си тя. Не знам точно за кога, но вярвам, че ще бъде написан някога, някъде, с някого. Под звезден дъжд...
Започна леко да захладнява и Елица се загърна с шала си. Обичаше да седи сама, когато всички останали вече спят. Колко различен изглежда света в тишината на нощта. Имаше някакво очарование в приглушените звуци, идващи от сенките в мрака, което тя обожаваше. Не знаеше коя тишина харесваше повече - тишината на нощта или тишината призори. Може би за някои тишината винаги е една и съща, но Елица беше от хората, който отлично знаеха колко голяма е разликата между двете.
Тази вечер небето беше обсипано със звезди. Толкова много, че имаше усещането, че всеки момент ще се изсипят върху нея. Като звезден дъжд! Също както и онази вечер преди години... Споменът я накара да се усмихне, въпреки че напоследък нямаше много поводи за усмивки. Никога не беше предполагала, че може да се и се случи подобно нещо. В някой филми-да, беше напълно възможно, но точно на нея! Все още не можеше да повярва и се опитваше да открие нещото, довело до положението, в което се намираше. Имаха прекрасна любов с Тони. Това беше любов от пръв поглед. Можеше да се закълне, че усеща приятното гъделичкане от прословутите пърхащи пеперуди в стомаха си и сякаш чу как сърцето и казва: Ето Го! Това е Той!
И двамата бяха запалени планинари и често ходеха на походи в планината. На един от тези походи се запознаха. Бяха се отделили неусетно от групата и изгубиха пътеката, по която трябваше да стигнат в хижата. И за двамата това беше най-романтичното и приятно изгубване на света. Небето беше обсипано със звезди и имаха усещането, че могат да усетят трептението им. Тони беше протегнал ръка към небето: - Набрах ти малко звезди!- усмихна и се той и тя си помисли, че никой не и беше правил по-мил подарък от този. Когато започна да става по-тъмно и пътеките по-неясни, Тони я изненада отново - от едно пластмасово шише и направи един фенер със светулка. Сърцето на Елица радостно подскачаше докато го следваше по тъмните пътеки и и се искаше тази нощ никога да не свършва. И тя наистина продължи и в следващите няколко години, когато любовта владееше мислите и чувствата им и ги караше да си мислят, че няма по-щастливи хора от тях. Защото бяха срещнали онази голяма Любов, за която всички хора мечтаеха. Мислеха се за късметлии. И наистина бяха. И как иначе! Истински късмет е да откриеш онази липсваща половинка в морето от хиляди милиарди половини, които се блъскат, разминават, приближават и ако имат късмет се събират в едно цяло. Лесна беше тяхната любов. Не се нуждаеше от много думи и обяснения. И двамата знаеха, че се обичат и това беше достатъчно. Отгатваха желанията си само по погледите, които си разменяха, довършваха изреченията си и се разбираха с половин дума само. Никога нямаше да забрави първата им любовна нощ. Сякаш от въздуха се беше надигнал невидим огън, който се беше взривил в телата им, разтърсвайки ги толкова силно, че небето и земята се сляха в едно и ги оставиха без дъх в онзи отрязък от сладострастие, в който нищо вече няма значение. Прекрасната им любовна история продължи със сватба и от любовта им се роди едно прелестно малко слънчице, на което дадоха цялата си любов. “И живели щастливо до края на дните си” - въздъхна Елица, избърсвайки с ръкав една сълза, която плъзна бавно по бузата и. Само че за тях приказката не свърши така. Много пъти се питаше дали наистина съществуваха приказки, които завършваха щастливо. Защо винаги човек трябва да изпитва страх да се зарадва ако всичко в живота му върви добре. Не можеше да си отговори кога тяхната приказка беше започнала да се променя. Може би животът искаше да подложи любовта им на проверка и им прати изпитание, което те не издържаха. Тони се поддаде-не издържа на изкушението, което му се предложи. Дълго време Елица се обвиняваше. Но как да предположи, че заради доброто си сърце ще получи за награда предателство. Как би предположила, че най-добрата и приятелка ще се възползва от нея. Не искаше да вярва на думите, че няма ненаказано добро, но ето, че точно това се случи. Само защото съжали приятелката си, преживяла тежка раздяла и изпаднала в депресия. Бяха израснали заедно от деца. Заедно следваха в университета, споделяха хубави и лоши моменти заедно, бяха като сестри. Когато Ира се раздели с приятеля си, Елица и предложи да дойде у тях за известно време, докато се успокои и започне да мисли трезво за бъдещето си. И през ум не и беше минавало, че докато тя ходи на работа, Ира флиртува с Тони. Не забелязваше погледите, които си разменяха, когато се разминаваха. Стори и се, че Тони е малко хладен напоследък, но го отдаваше на работата му. Ако имаше нещо притеснително, щеше да и каже. Винаги и казваше, нямаха тайни един от друг. Времето минаваше и Ира се преобразяваше с всеки изминал ден. Сълзите отдавна изчезнаха и вече в очите и грееха весели пламъчета. Елица се радваше за приятелката си и не предполагаше на какво се дължи тази веселост, докато един ден не ги завари заедно. Беше забравила да вземе една папка и когато се върна за нея ги видя в леглото им. Гледката така я зашемети, че тя не можеше да повярва на очите си. Стоеше пред тях, неспособна да помръдне. Сякаш светът се срути върху главата и. А тя дори не го забелязваше. Стоеше там и чакаше да я отнесе. Болката беше толкова ужасяваща и имаше усещането, че някой току-що беше извадил сърцето и и го беше стъпкал в калта. Когато мъката е толкова голяма дори не можеш да заплачеш да ти олекне. Сълзите се събират в една замръзнала буца в гърлото ти и те стискат толкова силно, че ти е трудно да дишаш. Светът се завъртя пред очите на Елица и тя падна на земята. Когато се събуди видя надвесеното над нея лице на Тони, който нещо и говореше. Постепенно всичко се избистри и тя чу как той я питаше дали е добре. Тя не отговори. Само го попита: Защо?
- Просто се влюбих и искам да живея с нея - каза Тони. - Съжалявам!
- Недей - погледна го Елица.
На другия ден събра багажа си и заедно с малкото им момиченце напусна къщата, която до вчера беше техния дом. Няколко месеца след това Тони и Ира се разделиха и той няколко пъти идваше да я моли да се съберат отново. Елица го обичаше, но нещо в сърцето и се беше скъсало завинаги. Не беше сигурна, че новото начало ще залепи парченцата на счупеното и сърце. Нищо вече не можеше да бъде същото. Трудно и беше да се пребори със силните си чувства и да направи това, което мислеше за правилно. Лека - полека животът и отново започна да влиза в релси. Все още не мислеше за нова любов-беше твърде рано за това. Най-голямото богатство откриваше в щастливите искрици, които проблясваха в очите на малкото и момиченце.
Елица се изправи, все още загърната с шала си. “ Може би щастливия край на моята приказка е отложен за друго време - помисли си тя. Не знам точно за кога, но вярвам, че ще бъде написан някога, някъде, с някого. Под звезден дъжд...
10.05.13
Няма коментари:
Публикуване на коментар