Спомени, спомени....

    Синъото лято на нашето детство

Облегнати на олющения от времето и зеленясал от мъх прозорец, се връщаме пак в онези прекрасни дни от нашето детство. Понякога след дългото лутане по кръстопътищата  на живота, изкачвайки стръмни пътеки или тичайки по нанадолнището, галени от слънце или блъскани от вятър, оцелели в бури или щастливи в спокойни води, ни трябва място, където да свием платната и където да се спрем. Някъде, където се чувстваме щастливи и спокойни. Място, което връща спомените и изтръгва въздишки по нещо хубаво и изгубено завинаги. Или може би не е?  Може ли да кажем за нещо, че е изгубено завинаги, щом все още живее в сърцето ни. Това специално място е детството и неговото синъо лято. Защо точно синъо лято? Може би заради неговата безоблачна свобода и игрите на открито.

Гледаме пейзажа през отворения прозорец и се питаме какво е различното? Това е същият този отрязък от света навън, който сме виждали стотици пъти през същия този прозорец по време на веселите ни игри. Уж е същото, но не съвсем.  Времето е оставило отпечатъка си и ни кара да гледаме по друг начин. Сега изглежда пусто и самотно. Сякаш времето е измило цветовете на картината отвън и тя изглежда беззвучна и бледа. Къде е изчезнал смеха, събиран с години  тук? Навремето тук имаше къща, а сега от нея беше останал само този прозорец - единствения останал свидетел от нашето детство. Разхождаш се из градината, превърнала се в  някаква поляна с бурени и пораснала трева и там някъде - в храсталака виждаш пак онази красива градина и лехите с цветя, групата малки рошави деца с щастливи лица, които тичат наоколо и се пръскат с вода, напълнена в тубички от веро. От онези, зелените. 

Странно се чувства човек, когато се върне отново на местата, които е обичал. Изведнъж те връхлитат чувства с такава голяма сила, че могат да те съборят на земята и да накарат сълзите да потекат от очите ти. Чувствата се смесват и правят емоциите още по-силни. Смесени чувства - на щастие от милите спомени и тъга по изминалото време и забравата, разрушаваща местата и случките, свързани с тях. Тъжно е да видиш място, свързано с толкова спомени почти разрушено. То изглежда самотно и плашещо, също както полюшваща се люлка на празна детска площадка през нощта. Но...”всичко тече, всичко се променя”. Не може за забавим хода на времето. Единствено може да запазим спомените непокътнати и да се потопим отново в ярките цветове от нашето детство. 

Минавайки по кривите улички все още може да усетим аромата на зрели смокини и да чуем звънкия смях на групата деца, които играя на ластик. На пейките и бордюрите пред къщите седят баби и млади майки, които ядат семки, докато децата тичат наоколо. Пак са тук, но вече майките са станали баби, а децата майки, които също имат деца. Но децата вече не играят на ластик...

Колко изобретателни бяха децата в нашето детство! Сами измисляха игрите и забавленията си. Бяха свободни да развиват фантазията си, необременени от проблемите на големите. Може би бяха много по свободни от сегашните. Дали нещата, които сега притежават децата  ги правят  зависими и ограничават свободата им?  Може би... Понякога човек ги съжалява, защото никога няма да разберат нещата, за които им разказваме, нещата от нашето детство. 

Пейките, наредени на площада, претъпкани с  възрастни хора в почивните дни, излезли на сладка приказка, вече ги няма. Вместо тях - навсякъде накацали безразборно големи сгради - празни и с неясно бъдеще. Полъхва вятър и разнася аромата на прясно изпечен хляб и банички и спомена те нарежда на дългата опашка за хляб. “ Добруджа” или “ Стара Загора”... Имаше нещо специално в чакането на опашките за хляб за децата. То си беше същинско забавление. Обикновено хората отиваха да чакат няколко часа по-рано докато дойде камъона и разтовари палетата с топъл хляб. Хлябът се прибираше в плетените мрежести чанти, но никога не се връщаще цял в къщи - винаги с изядено от едната страна едното крайче.  Все още усещаш пресния вкус на дебела филия, намазана с лютеница. 

Спомените идват бързо един след друг и се нареждат във верижката на времето. Някои от тях са бледи, други ярки, едни кънтят в ушите ти, а други са беззвучни. Някои съвсем пресни, а други скрити дълбоко. Понякога е нужно съвсем малко, за да ги извадиш на светло-позната мелодия, полъх на вятър, стръкче теменужки... 

Щастливо място за почивка е детството! Игрите на криеница, смехът до тъмно в летните вечери, питките, направени от кал, поръсени с трева и “запечени” на слънце, веселите истории около огъня зад блока, ожулените колене от катерене по   дърветата, сапунените мехури...Смехът, радостта, свободата...всичко е там - в нашето синъо лято. Много неща са се променили, ние сме се променили. Лошото е, че  понякога хората забравят, че са били деца. Загубили са способността да се радват и да правят щури неща. А колко малко само е нужно, за да почувстваш отново дете! 

 Да вземем цвете, станиол от бонбон и парче стъкло и да ги заровим  в пясъка...там ще пазим спомена за нашето синъо лято...

20.04.13