Стръкче лавандула в края на лятото
Беше края на лятото. Слънцето събираше последните си горещи лъчи в избледняващи снопчета, които започваха да се скъсяват с всеки отминал ден. Напуканите от горещините устни на земята бяха започнали да зарастват и миризмата на разтопен асфалт вече не се усещаше толкова силно. С оттеглянето си лятото взимаше и част от яркостта на цветовете. Всичко сякаш беше започнало да се укротява и яркостта на нажежения въздух да избледнява постепенно. Глъчката от тълпите безцелно шляещи се по време на отпуска вече не се чуваше толкова силно и сергиите тъжно изпращаха последните си посетители.
Сияна разглеждаше опустелите сергии, наредени по цялата главна улица. На някои отпред все още се развяваха закачени рокли в пъстри цветове, сламени шапки с широки периферии и джапанки в различни цветове. Странно, но гледката я натъжи. Всичките тези летни неща изглеждаха някак тъжно в края на сезона. Дали с всичко не беше така? Сигурно е много тъжно да останеш извън сезона. Защото никой не би имал нужда от теб тогава, а за следващата година вече ще ти е миналата модата. Тя въздъхна. Дали беше в положението на висящите по сергиите летни дрехи, останали от лятото, които се надяваха някой да се сети за тях? Чувстваше се толкова изморена. Напоследък връзката, която имаше от години и носеше повече мъка, отколкото радост. На моменти се чувстваше толкова наранена и обидена от несправедливите обвинения на човека до себе си, че все повече се замисляше над решението да сложи край на тази връзка. Усещаше, че търпението и се изчерпваше и не знаеше в кой момент точно ще избухне. “Странно нещо- мислеше си тя”. Не можеше да си обясни защо трябва да бъдеш лоша или капризна, за да може мъжът да върви като куче след теб? Защо е нужна тази игра на котка и мишка между хора, които уж се обичат, ако наистина това е обич?” Много хора се страхуваха да показват чувствата си, за да не ги помислят за слаби, но защо споделянето на нещо толкова красиво трябва да се счита за слабост. Дали имаше нещо вярно в това? Приятелките и казваха, че когато кажеш на някого колко много го обичаш, той си мисли, че вече си му в кърпа вързан и може да използва любовта, за да прави каквото си иска. Сияна отново въздъхна и махна един кичур от лицето си. Преди няколко дни се бяха разделили. За пореден път от пет години насам. Беше и тъжно, но в същото време изпита и облекчение. Така и беше писнало да бъде вечно разбиращата, вечно правещата компромиси, вечно оправдаваща неспособността за взимането на решения и накрая пак за всичко беше виновна. Обичаше Тони с цялото си сърце. Но в последно време в тази любов постепенно се появиха странни оттенъци, които разваляха хубавия и цвят. Понякога той имаше изключителната способност в най-прекрасните и чакани моменти, да разваля всичко. Спомни си последния път, когато беше решила да му направи изненада за Свети Валентин. Цяла седмица подготвяше тази изненада. Беше решила да направи една ръчно изработена книга, в която да опише тяхната любовна история и вложи цялата си творческа енергия в изработването. Получи се едно малко безценно бижу, спомен за цял живот. После се зае със специалната декорация в спалнята. Изряза няколко красиви сърца от станиол и ги окачи на тавана, нареди ароматните свещи покрай стената и сложи цветя в голямата ваза до вратата.На кръглата маса до терасата подготви прибори за двама, кофичка с лед и отлежало вино, което беше поръчала специално за случая. Толкова беше доволна от изненадата. Цял ден се приготвяше за вечерта, даже си беше измислила и сценарии. Представяше си лицето му, когато намери подаръка си, как отварят виното, как я вдига и я слага на червените чаршафи в спалнята... И в цялата тази подготовка съвсем забрави да отиде да вземе една пратка, която Тони чакаше. Малко преди да се прибере той и се обади да я чуе как е и я попита дали е взела пратката.
- Божичкоо, съвсем забравих, Тони-каза тя и погледна часовника си. - Боя се, обаче, че е късно и може би са затворили, но утре сутрината на път за работа ще я взема.
Тони така и се разкрещя, че Сияна не знаеше какво да каже. Знаеше, че му е важно, но какво можеше да направи сега. Надяваше се, че докато си дойде всичко ще е наред. Пък и изненада го чакаше. Имаше още малко време и тя отиде да се нагласи. Беше много хубава. Сияйна и усмихната като слънчице. Едва ли имаше човек, на който името така точно да му прилягаше. Тя събра дългата си коса в хлабав кок на тила и облече една малка черна рокля с тънки презрамки, обшити с камъчета. Беше напълно готова, когато чу, че вратата се отваря. Усмихна се и отиде да посрещне Тони. Когато го видя разбра, че и е още сърдит. Още преди да успее да каже каквото и да е, той пъхна в ръцете и опакована в целофан орхидея и без да каже нито дума, отиде в дневната. Сияна го последва, но Тони ясно и даде да разбере, че няма желание да говори с нея. Сякаш я беше попарил с вряла вода. Толкова се беше постарала да го зарадва и сега, заради това глупаво забравяне на пратката всичко се беше провалило. Сияна постоя малко в стаята, след това съблече роклята и я прибра в гардероба.
Когато Тони влезе в спалнята и видя какво беше приготвила Сияна за него, се почувства изключително глупаво. Ядоса се на себе си, че се беше държал като идиот. Когато прочете историята, която тя беше написала за него в очите му се появиха сълзи. Излезе и я прегърна. Извини се за глупавото си поведение и отвори виното. Вълнението и блъсъкът в очите на Сияна бяха изчезнали. Моментът беше отлетял.
Подобни моменти постепенно се наслагваха един върху друг, докато накрая станаха толкова плътни, че любовта започваше да се задушава от тежестта им. Нещата вече не бяха същите.
Сияна се замисли. Кога Любовта беше започнала да си отива? Беше изморена. Имаше нужда да разтовари събралото се емоционално бреме и да проясни мислите си. Най-близката и приятелка и предложи ключа от малка вила в едно красиво планинско селце и тя без колебание прие. Не обичаше много да ходи някъде сама, но този път имаше нужда да остане насаме със себе си.
На другия ден още призори сложи в колата си малък сак с най-важните и неща за няколко дни и тръгна. Когато пристигна, с радост установи, че това е най-красивото място, което е виждала от доста време. Сякаш се беше върнала в детството си, когато весело подкачаше в двора на баба Николина, съседката. Тя слезе от колата и отвори портата. В дъното на големия двор, обрасъл с трева и диворастящи цветя беше сгушена вилата. Къщата беше малка, боядисана в бледожълто, облепена с камъни, с неправилна форма,които започваха от основата и стигаха до средата и с червен керемиден покрив. Отпред имаше допълнително поставени подпори, с които беше направена верандата. Там беше сложена дървена пейка с шарена, ръчно изработена черга от парцали. Сияна отдавна не беше виждала такива черги. В дясно, до голяма върба имаше един стар кладенец, който сега служеше единствено за декор. Сияна се радваше на цялата тази красота и не можеше да повярва, че е сред нея. Сякаш се движеше във внезапно оживяла пред очите и картина. Тя остави сака и седна на дървената пейка. Толкова беше тихо, че можеше да усети лекото дихание на цветята, разлюляни от вятъра. Цялата шумотевица на града и се струваше толкова далечна и чужда, сякаш часовете, които бяха минали я бяха пренесли в друг свят, в друго време. Стана и студено и влезе вътре да се преоблече. Приятелката и се беше погрижила да не и липсва нищо, даже беше напълнила хладилника с разни неща. Вече беше започнало да се здрачава, когато Сияна отново излезе на верандата. Мислеше си какъв лукс е спокойствието в наши дни. Всичките онези машинки, които ни причиняваха стрес и с които животът ни се струваше немислим тук съвсем не бяха на мястото си. Дали вечната глъчка и забързаното ежедневие бяха отнели способността ни да мислим реално. Шумът толкова се е набил в ушите ни, че дори продължаваме да го чуваме и когато го няма. И дори да останеш насаме със себе си, ти не можеш да се чуеш, не може да чуеш собствените си мисли и чувства. Но тук...всичко беше различно. Тишината и спокойствието отваряха сетивата и подсилваха усещанията. Сияна се чувстваше така, сякаш беше отворила сандък със стари книги, в които щеше да намери отговорите, които търсеше. Нещо и подсказваше, че това място не е случайно. Сякаш тук трябваше да се случи нещо много важно, макар че нямаше представа какво точно. Беше просто усещане.
Когато първите слънчеви лъчи крадешком се промъкнаха през завесата и облизаха крака и, подаващ се изпод завивката, Сияна се размърда и отвори очи. За момент се загледа в тавана, сякаш беше забравила къде се намира. После се усмихна и протегна ръце. Не беше спала толкова добре от много време насам и се чувстваше свежа и пълна с енергия. Направи си чаша ароматно кафе на джезвето в кухнята и излезе да го пие на верандата. Утрините бяха започнали да стават хладни и кожата и настръхна. Тя взе топлото одеяло и се уви с него. Блажено затвори очи и отпи от димящата чаша. Такова удоволствие не беше изпитвала отдавна. И то от такова дребно нещо, което правеше всеки ден, без да му отдава такова голямо значение. Дали мястото я караше да се чувства различно или желанието и за промяна я караше да вижда нещата по друг начин...или може би двете заедно...Сияна не беше сигурна. Единственото, което със сигурност знаеше е, че се чувстваше добре в собствената си кожа, а тогава никога не може да бъдеш самотен. Това беше много важно прозрение за нея. Преди си мислеше, че има нужда от някой до нея и се страхуваше да остава сама. А сега седеше тук, на верандата, загърната с одеяло, пиеше кафето си и се чувстваше щастлива, че е жива и може да усети цялата красота около себе си. Розовият поглед на утрото беше мокър от росата. Цветята бяха взели първия си душ и по главичките им блестяха прозрачни капчици, които слънцето се опитваше да хване с лъчите си. Лек повей на вятър разнасяше аромат и весело чуруликане и човек не можеше да си представи по-добро начало на деня. Сияна посвети почти целия ден в разглеждане на къщата и двора и, а следобяд реши да се поразходи наоколо. Облече една дълга рокля на цветя, сложи си сламената шапка с голяма периферия , преметна през торбата един летен пуловер на дупки, взе една книга и тръгна по тясната пътека, която се извиваше над къщата. Скоро се озова сред едно лавандулово поле, което насищаше въздуха с аромата си. Дробовете и се изпълниха със свежест и тя се почувства лека като перце. Разпери ръце към слънцето и се завъртя. Изведнъж усети всички звуци, аромати и цветове, сливащи се в една неописуема емоция, връхлетяла душата и. Сияна видя една дървена ограда и порта в долната част на полето, чиято врата беше широко отворена и мина през нея. Тръгна по тясната пътека, която водеше надолу. Зави наляво и излезе на голяма поляна, покрита с маргаритки и храсти с бял равнец. Реши да поседне под сянката на един голям дъб и тогава видя нещо до дървото. Това беше пощенска кутия. Някой беше направил пощенска кутия от дървена стойка и железна кутия с резе. Но какво правеше тази кутия насред полето? Сияна беше заинтригувана. Отиде до кутията и вдигна резето. Ръката и затрепери, когато видя, че вътре има писмо. Беше в жълт плик, а към него с розова панделка беше завързано сръкче лавандула. Сияна се усмихна. Това беше невероятно. Видя, че пликът не е запечатан и реши да хвърли един поглед. Внимателно разгъна сгънатия на четири лист хартия, на който с красив почерк бяха написани няколко реда.
“ Изпращам ти стръкче лавандула, откъснато в края на лятото, за да пази живи спомените...”
Тогава и хрумна да отговори на писмото. Извади от торбата си малко тефтерче и откъсна един лист от него.
“ Ще направя от него хербарий и спомените ще са вечни” , написа Сияна и после сложи писмото обратно в кутията. После взе стръкчето лавандула в ръце и си тръгна.
Сутринта нямаше търпение да провери дали писмотo ще бъде там. Когато видя ново стръкче лавандула, завързано с плика, много се развълнува. На следващия ден историята се повтори. Сияна беше много любопитна кой пише тези писма и реши да го открие, дори и ако трябва да нощува на полето. Това не се наложи, защото на другия ден, когато слънцето започна да залязва и жълтото и червеното разцъфнаха в оранжеви облаци на небето, тя видя един хубав млад мъж, който вървеше през полето и косата му леко се развяваше от вятъра. Не очакваше да види някой на поляната и се стресна, когато видя Сияна да стои там. “ Господи-прошепна той. - Не може да бъде... Лили...скъпа моя...” Той тръгна с бързи крачки към Сияна.
- Здравейте, аз съм Сияна. Сигурно ме бъркате ме с някого!-каза тя и се усмихна. Мъжът спря и я погледна втренчено, сякаш виждаше призрак. Жената приличаше много на починалата му преди години съпруга. Косата и беше по-дълга и по-светла, но приликата беше поразителна. Последната им разходка, преди да умре от неизлечима болест беше из полето от лавандула. Оттогава винаги по това време от годината и пишеше писма и оставяше стръкче лавандула, защото тя обожаваше аромата и.
-Здравейте-кимна той и подаде ръка.
Когато Сияна хвана ръката му, сякаш ток премина през тялото и. Имаше чувството, че е познавала този човек през целия си живот. И тогава разбра. Сърцето и беше разпознало любовта от пръв поглед.
От залязващото слънце беше останало само една червена ивица, разделяща небето от земята. Вятърът поклащаше лавандуловите храсти и разнасяше аромата им надалеч. В далечината се виждаха две черни фигурки на фона на залязващото слънце, които се държаха за ръка и сякаш цялата природа пееше любовна мелодия.
На странни места може да срещнем любовта понякога. Някои не могат да я разпознаят и я чакат цял живот, други я срещат и се разминават с нея, а има и такива, при които идва съвсем неочаквано - понякога само със стръкче лавандула в края на лятото...
07.04.13
Няма коментари:
Публикуване на коментар