петък, 5 януари 2018 г.

-Понякога на човек му се иска всичко да се окаже един лош сън и се надява, че ако се ощипе достатъчно силно, сънят ще изчезне и той ще се събуди пак в своята щастлива реалност. Щипваш веднъж, дваж, трети път още по-силно и пак, и пак...и нищо. Лошият сън е заел мястото на твоята щастлива реалност и няма намерение да изчезва. И тогава си мислиш, че започва най-трудното. Защото си попаднал в неочаквана ситуация и трябва да решиш какво да правиш с живота си след тази нова реалност. Като се замисли човек, няма защо да се страхуваш. Няма защо да страдаш и да се опитваш да променяш нещо. Като ти се плаче, изплачи цялата си обич до последната капка и толкоз. Не гледай повече назад, а мисли за новото, което те чака зад ъгъла. Понякога нещата трябва да се обърнат с главата надолу, за да се наредят по правилния начин. Това, което трябва да направиш, детето ми, е да се научиш да обичаш себе си!
/из "Белези"2-"Някъде"/

сряда, 3 януари 2018 г.

- И може би все още има такива старомодно-наивни и романтично-глупави хора, които биха повярвали на красиви думи за “истинската любов”. Такива като мен, като теб… като ей онова къдрокосо момиче с цвете в косите, на ъгъла. Такива, които съвсем наивно са повярвали, че ще остареят с човека, на който доброволно и глупаво са подарили цялото си сърце. Поочукано, позакърпено, с позарастнали белези, но възродено от обещания за вечна любов. До момента, в който разбираш, че повече нямат нужда от него. И как да обясниш тогава на глупавото си сърце, че истинската любов не била истинска? Как да затвориш пукащите се по кривите ръбове белези, разцъфнали отново в кървовочервено по стените на душата ти? Как да понесеш мисълта, че всичко, в което си вярвал е било само илюзия и светът, който си изградил с толкова любов се е срутил пред очите ти, а някой, на който си вярвал те е излъгал?
И може би в това е най-голямата болка, момичето ми. Че някой е разрушил вярата ти във всичко онова, което е било най-важно в живота ти, че е предал доверието ти. Разочарованието, това е нещото, от което боли най-много. Гледаш ме сега стара и сбръчкана, но ги разбирам и аз тези работи. Кой знае, с темпото, с което сега се развиват технологиите, може някой ден да измислят фотоапарат, толкова прецизен, че да успее да заснеме невидимите белези душата. Какви ли картини с кръпки ще се покажат…Но със снимка или без снимка, каквото и да правим, въпреки нас, въпреки времето, те винаги ще си останат там. За да ни напомнят какво сме преживели и да не правим същите грешки. За съжаление, обаче, сърцето никога не слуша. Втурва се смело, докато не се разбие отново. И тогава какво ти остава, освен да събереш парчетата… да решиш какво да ги правиш. Да ги залепиш, готови за следващата “истинска” любов? Или да ги заключиш някъде на тъмно. Завинаги…
/из“Белези-2 “Някъде”/




Трудно е да сe обясни лекотата, с която някой разрушава любящ дом…онзи същият, който толкова се е старал да създаде. Защото вече не го иска или… може би не знае какво точно искa. И нищо вече не може да е същото. Ние вече не можем да сме същите. Превръщаме се в нещо, което не искаме. Защото сме твърде наранени. Защото не можем да простим. На себе си, на другите. Защото някои неща са непростими. Докато времето не започне да изтрива всичко... с всяко навиване на пружинката, като музикална кутийка с тъжна мелодия, на която сякаш не и стигат нотите. Дните избледняват с всяко завъртане, като блед отпечатък на другата страна на листа. Забравена обич, превърнала се в снимки с пожълтели крайчета, спомени от щастливи усмивки, на които са останали само ъгълчетата, беззвучен смях, останал някъде там и тъга, много тъга в очите…докато свършат нотите. Или започнем да пишем нова мелодия. Само за нас.
/из новият ми проект "Белези"2-"Някъде..."/

неделя, 31 декември 2017 г.

Неделя обу дебелите си ботуши за сняг и тръгна на своята последна разходка за тази година. Обратно по стъпките, които и беше оставило утрото. Някъде напред. Към порозовяващите върхове на зазоряване. Покрай побелелите огради на дървените хижи, дремещи на светлината на фенерите. След свирукането на вятъра и първите слънчеви проблясъци, разпилени като мъниста върху бялата тишина. След аромата, оставен по пожълтелите ръбове на спомените за отминалите дни. След всички посрещнати изгреви и залези, оставили своите цветни отпечатъци в душата, след цветовете на пролетта, емоциите на лятото, уюта на есента...след мелодията на сърцето. След всички невиди неща, които ни усмихват, ядосват, влюбват, разделят, които ни правят такива, каквито сме. След вятъра, надничащ в препълнените джобове на отминаващата година, пълни със събития, смях, сълзи, емоции, срещи, раздели, постижения, радост, усмивки и сбъднати мечти.
Неделя се облегна да парапета и отпи от своята първа чаша кафе. Беше време за нейната последна приказка. За приятелите, които има. Онези, които я карат да се усмихва. Цветните. Щурите, Различните, Емоционалните, Сърдечните. Носещи слънце в душата.
/"Малки приказки за всеки ден"/

петък, 29 декември 2017 г.

Вечерта сложи още една цепеница в камината и хвана иглите. Плете и нарежда своите топли мъркащи приказки. С последното кълбенце прежда за тази година. Пантофено време...когато светът се е сгушил в мъглата, а тишината въздиша с пропукващи въгленчета. Когато пламъците рисуват с горещи пръсти танцуващи картини по стените, а вятърът, застанал на пръсти, наднича през прозореца. Когато чайникът кротко дреме на печката, сънуващ своите ментови сънища, а въздухът мирише на портокалови корички. 
Когато е време за теб и за всичко, което е обичаш...
Вечерта намести очилата на носа си и се усмихна на седналите край нея пижамени прозявки. Време е да изплете края на своята приказка. Какъв ще бъде ли? Ще го остави на нас-ще бъде такъв, какъвто сами го направим с мислите си  
/"Малки приказки за всеки ден"/

четвъртък, 9 ноември 2017 г.

Принцесата се измори
от празни думи
и фалшиви любови. 
Изплака и последните сълзи
от своето дълго обичане. 
А после затвори главата
на своята прашна история.
Сложи :”Край” със златиста боя
и тръгна отново,
следвайки тайните знаци
да търси специална врата
за ключа, който държи във сърцето.
Към своята истинска приказка.
Някъде…
С чудесен сюжет - споделена любов.
С някой, който я иска такава.
До края.
/ oт новия ми проект "Приказни сюжети за принцеси"/

понеделник, 4 септември 2017 г.

На дъното на прашния сандък
принцесата откри шишенце 
с етикет : “Отрова за любов”.
Такава, от която да умира
несподелената любов,
без болка
и да си отива бързо,
без да спира,
за да изгрее ново утро,
събрало всички спомени
в торбичка.
Захабена такава…
С пискюли,
килнали се някак тъжно.
В упътването пише как:
достатъчни са капка-две във чая.
Това е, друго не е нужно.
Минута-две изчакваш да се гърчи
и да заприлича на изсъхнала стафида.
И толкоз. Край.
Историята малко тъжна, зная,
но в приказките за принцеси
понякога така се получава-
началото започва с края
на някаква отровена любов.
/из “Приказни сюжети за принцеси”/